Бомбадил потегли сам в падащата вечер.
Светлинки блестят напред. Един глас изрече:
„Опа-оп!“ Каручка спря, колела изстъргаха.
Том отмина, не поспря, даже не обърна се.
„Ало, хей! Къде така през Мочурищата сам!
Кой те тъй доукраси със стрели в каскет голям?
Явно някой те е сварил да слухтиш във мрака!
Я кажи ми що тук щеш, май че никой те не чака.
Сигур бирка ти се пийва, а парици нямаш.
Ще река на всички тука кръчмите да не отварят!“
„Виж ти, виж ти, кой бил туй! Закъсня обаче
да ме срещнеш край Реката, А сега си втасал!
От дъртак, дето не може да се мръдне даже,
се очаква във устата да е по-забавен.“
„Дървен философ, я млъквай, не ме поучавай,
да не те развеселя, че си заминаваш!“
„Чудоуме, вече май бира задлъжня ми!
Дори в мрака стар другар трябва да се знае!“
Двама в старата каручка тръгнаха по пътя.
Във Тръстиково не спряха в кръчма да се пъхнат.
Сред подрънкване и смях и потръскване в захлас
в Чудоумовата нива озоваха се завчас.
Лъжипът бе осветен от безброй звезди.
Светлият чифлик очакваше закъснели пътници.
Със дълбок поклон ги срещнаха синове и дъщери,
а жена му жадни гости с бира напои.
После приказки разправяха, песен се запя,
дъщерите затанцуваха, майка им се смя.
Щом всички легнаха си в сламата или в пера и пух,
край топлото огнище прегърнати на куп,
Стар Том и Чудоум във приказки потънаха:
от Хълма до Могилата истории разгънаха
за ечемик, овес, сеитба, за оран, урожай,
за Брее, за ковача, за мелничаря май,
за слухове, понесени със северния вятър,
за Съгледвачите край Брода, за Сенките в полята.
Накрая Чудоум захърка край топлото огнище.
Преди да съмне, Том стопи се във пустите стърнища
и сякаш сън полузабравен остана им в главите.
Врата да скръцне се не чу, дъждецът през тревите
разми му стъпките в калта. Край Сивталаз се не видя
следа. А в Свършиплет не чу му никой песента.
Три дни край Насипа домува лодката му стара,
а на четвъртия по Върбоструйка тя отплава.
Разправят, видрите дошли по тъмно да я вземат
да я изтикат къмто Бента, нагоре да поеме.
От Острова доплува Лебеда наперен
фалина гордо стиснал в клюна начумерен,
корубата повлякъл; зад него всички видри
помагаха задружно на лодката да мине
на стари Върбалан помимо кореняка;
и Рибалан, и Върбопей там също бяха.
Най-сетне ето я на Бомбадил рекичката.
„Хей, бива ли кокошка без крака“,
провикнаха се всичките.
О! Глупа-лупа-върбоструйка-струйка! Веслата где са!
Край Насипа те дълго Том очакваха да си ги вземе!
3
Рицарският дух
Живял е някога юнак,
и рицар смел, че и моряк.
Със своя кораб здрав и лек
и си пътува, и си векува,
с товар от плодове и вино,
с каша овесена — да му е весело,
подправена със кардамон,
и с джинджифил, и с кимион.
Попътни ветрове призва
да му напътстват кораба
през седемнадесет реки —
да го не бавят от зори.
Намери пристан тоз моряк
покрай самотен речен бряг,
там, где реката Дерилин
тече и се върти кат млин.
И тръгна през поля, паланки
към мрачната Страна на Сянката.
И хълм след хълм, във пек и зной
по пътя си вървеше той.
Приседна песен да подхване,
делата рицарски забравил;
прелитна пеперуда лека —
прекрасна дама на сърцето.
Тя наруга го — той замря,
тя се засмя и отлетя.
И оттогава той, препатил,
реши да учи занаяти.
За да я хване, изтъка
воал ефирен от сърма;
след нея за да полети,
крила от птиче си съши;
В засада я издебна бърже
с кепче от свилено въже.
Подир стъкми й шатра мека
от лилии; а брачно ложе
от цвят изви и пух положи —
да й е мекичко и лекичко.
И най-накрая я облече
във белосърмено елече.
Втька рубини в накити,
но тя, уви, разкъса ги и
дръзко в бой го призова;
той, натъжен, се олюля
и отлетя самин, треперещ,
остави я, макар й верен,
обязди вятъра, засили се,
крила разперил, в миг стопи се.
Прелитна над архипелази,
где невен жълт е на талази,
где бликат сребърни води
и чисто златни планини.
Готов за бой и за войни
над океана се стопи,
поел към чудна Белмари,
и Телами, и Фантази.
Направи си и щит, и шлем
от кост на дракон със мехлем,
смарагдов беше мечът смел,
във страшни битки го повел
със рицари от славни дни
от Аери и Фаери,15
със паладини звездооки,
подели боеве жестоки.
вернуться
15
Всички тези страни са несъществуващи. В имената им авторът на стихотворението Билбо явно е търсил елфическо звучене. — Бел.прев.