Старият трол на каменен стол
глозгаше кокал нащърбен и гол.
Години наред го гризеше отвред,
че нямаше нийде месо.
Ни месо! Ни просо!
В самотна бърлога се криеше трол
и нямаше нийде месо.
По стръмния склон зададе се Том.
И рече на трола учтиво: „Пардон!
Тоз кокал любим е на чичо ми Тим,
дето във гроба лежи.
И лежи! И мижи!
Отдавна напусна Тим родния дом
и мислех, че в гроба лежи.“
Тролът рече завчас: „Задигнах го аз.
Защо ви е кокал във дупка на вас?
Щом беше умрял и в трап се заврял,
задигнах му тая пищялка.
Пищялка! Дъвкалка!
Нека се жертва малко за нас,
защо му е тая пищялка?“
Том рече свиреп: „Таквиз като теб
не бива да мъкнат из своя вертеп
пищял или врат от татков ми брат;
връщай пищяла веднага!
Веднага! Тояга!
Макар и умрял, нека е цял.
Връщай пищяла веднага!“
Тролът се хили: „Друже мой мили,
бих пооглозгал и твоите кокили.
Щом нямаш акъл и тук си дошъл,
дай да те хапна сега!
Ха така! Дръж сега!
Вече не ща кости, кожи и жили;
с теб ще вечерям сега.“
Тролът беше решил, че го е уловил,
но откри, че комай е дълбоко сгрешил.
Пъргав и млад, Том мина отзад
и го ритна — да помни друг път.
Друг път! Всеки път!
„Я да го ритна, Том беше решил,
та да ме помни друг път!“
Но много корав, от камък по-здрав
е тролът със зъл, отмъстителен нрав.
Ритникът със крак по камъка як
бе за него съвсем безболезнен.
Болезнен! Полезен!
И Том се завърна във къщи болнав,
че ударът беше болезнен.
Оттогава е хром бедният Том
и тъжно куцука из родния дом.
А тролът без срам пак си е там
и глозга си кокала краден.
Краден! Гладен!
Тролът седи на високия склон
и глозга си кокала краден!
8
Лакомника Пери
Самотният трол седеше на стол
и пееше тягостна песен:
„Защо, о защо съм орисан в затвор
да живея самотен, далечен?
Защо съм зарязан от всички роднини
и никой не ще и да знай мойто име;
горкичкият аз изоставен, самин
от Бурния връх до Морето — един.
Злато не крада, бира, вино не пия,
месо пък дори и не кускам;
но хората портите яростно бият,
дочуят ли моите нозе да се спускат.
О, само да бяха по-чистички те,
а дланите нежни и меки!
Но знам аз — от захар е мойто сърце,
а моите погачи са радост за всеки.
Но, да, аз реших, няма вечно да страдам!
На път ще поема да диря другар;
ще бродя, ще скитам в поля и дъбрави,
из цялото Графство — макар да съм стар.“
На път той пое и вървя до зори,
обут със ботуши дебели;
пристигна в Дълбалник21 по първи петли,
когато разбуждат се лелите.
Огледа се тролът, насреща му — хоп! —
самата госпожа Лобелия22
с чадърче, с торбичка, пристъпва — троп-троп.
В усмивка потъна той целия:
„Добрутро, мадам, че и добър ви ден!
Надявам се днес сте добре?“
Тя сепна се, хвърли чадър изумен,
и ревна кат също дете.
Наблизо минаваше стария Кмет23;
когато викът й дочу,
той хвърли се мигом към близкия плет,
треперещ и блед като чул.
Самотният трол се засегна тогаз,
„Не бягайте“, рече с добро,
Лобелия даже не чу го. Завчас
се пъхна под свойто легло.
Запъти се тролът да види пазара,
надзърна в сергии и щандове;
щом гъските мярнаха мутрата стара,
прехвръкнаха чак до площада те.
Разсипа си бирата Фермера Стръж,
Месаря Бил ножа извади,
подви си опашката кучето Дръж
и хукна да се спасява.
Отчаян, разплака се Стария трол,
край Тъмните дупки24 полегна,
а Пери примъкна до него стол и тихичко там си приседна.
„Защо са тез сълзи, грамадно кълбо?
Нима искаш вътре да влезнеш?“
И леко го плесна във тъжно чело,
та в устни усмивка да слезне.
„О, Пери, момчето ми, тролът зави,
намерих те най-сетне, друже!
Ела ти със мен във дома ми красив
на чай и сладкиши заслужени.“
И скочи тогава, готов да върви,
и „Хайде, да бързаме!“, рече.
А Пери нави се и тръгна дори
и цяла нощ радост беше.
Бисквитки, сметана, че даже и тост,
и сладко със вкусни милинки —
от всичко опита любезният гост,
натъпка се като за тримка.
На огъня леко припява котле
и къкри кафяво гърненце,
а Пери си хапва и пийва добре
като послушно и здраво детенце.
Когато му стигна до гърлото чак,
полегнаха да си починат,
след малко обади се тролът пак:
„Започвам да точа аз блини.
Погачи ще меся с овес, ечемик —
с мерак ще те уча на всичко.
И ти ще научиш тоз сложен език —
че тъй се печелят парички.“
вернуться
21
Става въпрос за Голям Дълбалник, главния град на Западната околия на Графството, прочут със своя Дом на матомите и други забележителности. — Бел.прев.
вернуться
22
Госпожа Лобелия, Кмета, Пери и останалите герои на тази хумористична поема, написана от Сам Майтапер, най-вероятно са реални персонажи, населявали Голям Дълбалник. Вж. ВП, т. II, с. 581, — Бел.прев.