Кадгар анализираше емоциите, които смъртта на Медив породи у него. Учителят му се оказа въплъщение на злото, виновникът за нахлуването на Ордата в този свят. И всъщност не беше точно така. Медив бе погълнат от Саргерас7 — титанът, когото майка му бе победила преди хиляди години. Но Саргерас не загинал. Той загубил тялото си и се скрил в утробата на Ейгуин, втъкавайки се в неродения й син. Медив не е бил отговорен за действията си и предсмъртните му слова към Кадгар разкриха истината, че магът всъщност се е борил със злото в себе си години наред, а може би и цял живот. Кадгар дори бе срещнал странна призрачна форма на мъртвия си господар скоро след като погреба тялото му. Тогава Медив му каза, че е от бъдещето, в което най-накрая е свободен от покварата на Саргерас. Благодарение на самия Кадгар.
Как точно трябваше да се чувства сега? Трябваше ли да тъгува заради смъртта на господаря си? Имаше моменти, в които много му се възхищаваше и определено светът бе загубил много от смъртта му. Трябваше ли да се гордее с ролята, която бе изиграл за освобождаването на човека и отблъскването на Саргерас от този свят, може би завинаги? Трябваше ли да се гневи, че Медив го няма, не само за него, но и за всички останали? Или трябваше да се диви на подвига на един човек, който бе успял да устоява на подобен титан толкова дълго време?
Кадгар не можеше да реши. В ума му, както и в сърцето му, бушуваше вихър. А имаше и още неща, които го терзаеха. Магьосникът си беше у дома. Или поне в родната си земя, отново в Лордерон. Но не се чувстваше по начина, по който очакваше. Когато замина по повелята на предишните си учители в Даларан, за да стане чирак на Медив, Кадгар не очакваше да се върне, преди да е получил ранг на магьосник. Имаше намерение да се завърне, яздейки грифон, както Медив го беше научил, и да се приземи на върха на Виолетовата цитадела, за да може всички негови учители и другари да се удивят от успеха му. Вместо това, сега яздеше кон за оран до бившия първи рицар на Стормуинд, водейки група клетници, за да говори с краля за спасението на света. Кадгар едва не се засмя. Е, поне щяха да бъдат зрелищна гледка. Това бе нещо, което старите му учители и другари щяха да оценят.
— Какво ще правим, когато стигнем града? — попита той Лотар, нарушавайки унеса му.
Спътникът ми бързо се съвзе и се обърна към него с обезоръжаващите си сини очи, които ясно изразяваха емоциите му, но умело прикриваха острия му ум.
— Ще говорим с краля — отговори кратко и ясно Лотар.
Той погледна към младежа, който мълчаливо яздеше до тях, после се присегна към дръжката на огромния си меч, чиито скъпоценни камъни и позлата проблясваха на следобедното слънце.
— Стормуинд може да е изгубен, но Вариан все още е негов принц, а аз — негов защитник. Срещал съм се с Теренас за кратко и преди доста години, но той сигурно ще ме познае. Със сигурност ще познае Вариан, а и вестоносецът ще е предупредил за идването ни. Не може да ни откаже среща. Ще му кажем какво се случи и какво трябва да направим.
— И какво точно трябва да направим? — попита Кадгар, макар че вече знаеше.
— Трябва да свикаме владетелите на тези земи — отговори Лотар, както и очакваше Кадгар. — Трябва да ги принудим да осъзнаят опасността. Никоя нация не може да се изправи самостоятелно срещу Ордата. Собственото ми кралство опита и сега го няма. Не трябва да позволяваме същото да се случи тук. Хората трябва да се обединят и да се борят!
Той стисна здраво юздите и Кадгар отново видя силния воин, който водеше армията на Стормуинд и поддържаше мира по границите на кралството толкова много години.
— Да се надяваме, че ще ни послушат — каза спокойно Кадгар. — За доброто на всички ни.
— Ще ни послушат — увери го Лотар. — Трябва!
Никой от двамата не каза какво всъщност си мисли. Те бяха видели с очите си мощта на Ордата. Ако нациите не се обединят, ако управниците им откажат да разберат опасността, това щеше да доведе до гибелта им. И Ордата щеше да помете тази земя също както Стормуинд, оставяйки след себе си… нищо.
Втори пролог
Тъмна фигура стоеше на високата кула и оглеждаше света долу. От това място можеше да види целия град и покрайнините му. Всичко бе покрито в завихрен мрак, променящ се мрак — вълна, която помиташе земята, поглъщаше сградите и оставяше след себе си руини. Фигурата само наблюдаваше.
7
Саргерас — Sargeras, преведен още и като Сарджерас в „Кръгът на омразата“ („Cycle of Hatred“), изд. Хермес 2006 г. — Бел. cattiva2511