— Студено ли ти е, Уил? — попита тя, но той само поклати глава, очите му все още бяха вперени навън; гледаше, без да вижда, към отминаващата местност. Тя отчаяно погледна към Джем.
Джем се обади, гласът му бе ясен и прям:
— Уил — каза той. — Мислех… мислех, че сестра ти е мъртва.
Уил отмести поглед от прозореца и ги погледна. Усмихна се и усмивката му бе смразяваща.
— Сестра ми е мъртва — промълви.
Това бе всичко, което пожела да каже. През останалата част от пътя всички мълчаха.
Тъй като почти не бе спала през изминалата нощ, Теса задряма, но непрекъснато се събуждаше и спа на пресекулки, докато не пристигнаха на гарата в Йорк. Тя слезе в мъглата и последва останалите до перона за Лондон; бяха пристигнали в последната минута и едва не изпуснаха влака; Джем задържа вратата отворена, докато те двамата с Уил се изкачиха по стъпалата. По-късно тя щеше да си спомни начина, по който ги гледаше, увиснал на вратата, гологлав, викайки ги, а после продължил да гледа през прозореца, когато влака потегли; гледаше Готшъл, който стоеше на перона и се взираше след тях, свалил шапката си, а в тъмните му очи се четеше тъга. Всичко друго се губеше в мъгла.
Този път не разговаряха, докато влакът пухтеше по пътя си през селската местност, ставаща все по-мрачна от надвисналите над нея облаци; пътуваха в тишина. Теса облегна брадичка върху ръката си, опирайки глава на твърдото стъкло на прозореца. Край тях прелитаха зелени хълмове, малки градчета и селца, всяко със спретнатата си малка гара, името на която бе изписано със златни букви върху червена табела. В далечината се извисяваха църкви; градовете се приближаваха и отдалечаваха. Теса прочете по устните на Джем как прошепна на Уил — на латински — „Me specta, me specta“23, а Уил не му отвърна. Имаше смътен спомен, че след това Джем бе излязъл от купето, а тя се взираше в Уил през мрачното пространство между тях. Слънцето бе започнало да залязва и хвърляше розови отблясъци върху кожата му, контрастирайки с празния поглед в очите му.
— Уил — меко каза тя, в полусън. — Миналата нощ… — искаше да каже „ти беше много мил, благодаря ти“.
Враждебният поглед на сините му очи я прониза.
— Не е имало минала нощ — каза той през зъби.
Тя се стресна и почти се събуди.
— О, така ли? Значи просто се пренесохме от единия ден в другия, така ли? Колко странно, че никой друг не го забеляза. Това е просто цяло чудо, ден без нощ.
— Не ме тормози, Теса — ръцете на Уил бяха приковани към коленете му, ноктите на ръцете му, с мръсотия под тях, бяха забити в плата на панталоните му.
— Сестра ти е жива — каза тя, прекрасно осъзнавайки, че го провокира. — Не трябва ли да си доволен?
Той пребледня.
— Теса — започна той и се наведе напред, сякаш щеше да направи незнайно какво: да удари прозореца и да го счупи, да я раздруса за раменете или да я сграбчи, сякаш с намерение никога повече да не я пуска. Бе нещо като моментно умопомрачение. След това вратата на купето се отвори и Джем влезе вътре, носейки някаква влажна кърпа.
Той премести поглед от Уил към Теса и повдигна сребристите си вежди.
— Това е цяло чудо — каза той. — Успяла си да го накараш да говори.
— Всъщност само ми се разкрещя — каза Теса. — Не постигнах особен успех…
Уил отново бе застанал до прозореца и гледаше навън, без да поглежда към никого от тях, докато разговаряха.
— Все пак е нещо — каза Джем и седна до нея. — Сега ми подай ръцете си.
Изненадана, Теса протегна ръцете си и изпадна в ужас. Те бяха мръсни, с напукани и изпочупени от ровенето в йоркширската земя нокти. Кървава драскотина раздираше кокалчетата й, а тя дори не бе усетила кога я е получила.
Не бяха ръце на дама. Тя си спомни за великолепните розово-бели ръце на Джесамин.
— Джесамин щеше да се ужаси — промърмори тя. — Щеше да ми каже, че имам ръце на чистачка.
— И какво срамно има в това, за бога? — каза Джем, почиствайки внимателно изподрасканите й ръце. — Видях, че се втурна след нас и после се появи онзи автоматон. Ако Джесамин не се е научила досега да уважава кръвта и земята, никога няма да се научи.
Усети облекчение от докосването на хладната кърпа. Погледна към Джем, който бе погълнат от заниманието си, миглите му бяха приведени надолу като сребристи ресни.
— Благодаря — каза тя. — Чудех се дали изобщо съм ви била от помощ или просто съм ви се пречкала, но благодаря все пак.