— Той изобщо не изглежда изплашен, Ан — засмя се мъжът и свали детето на земята, разрошвайки косата му. — Моят малък принц на механичните създания…
В спомена в сърцето на Старкуедър се надигна омраза, толкова яростна, че разкъса обвивката и освободи Теса, запращайки я отново да се носи през тъмнината. Тя започна да осъзнава какво се случваше. Старкуедър бе толкова стар, че губеше нишката, свързваща мисъл и спомен. Това, което преминаваше през съзнанието му, изглеждаше доста хаотично. Направи усилие и се опита отново да визуализира семейство Шейд и улови острия ръб на един спомен — една разпердушинена стая, в която навсякъде бяха разхвърляни зъбци, палци и зъбчати колела, а мъжът със зелената кожа и жената със синята коса лежаха мъртви сред руините. После и това изчезна и тя видя, отново и отново, лицето на момичето от портрета над стълбите — почти дете, със светла коса и решително изражение на лицето — видя я да язди пони, лицето й бе твърдо и непоколебимо, видя косата й, която се развяваше от вятъра, видя я да крещи и да се гърчи от болка, когато допряха едно стили до кожата й и черните знаци дамгосаха белотата й. И накрая видя собственото си лице, което се появи от сенчестата тъмнина на нефа в йоркширския Институт, усети вълната от изумление, която го заля, да преминава през нея, бе толкова силна, че я изхвърли от тялото му обратно в нейното.
Нещо изтрополи леко — копчето бе паднало от ръката й и се бе търкулнало на пода. Теса вдигна глава и погледна към огледалото над тоалетната масичка. Отново бе себе си, а горчивият вкус в устата й се бе сменил с този на кръв, там, където бе прехапала устната си.
Тя се изправи на крака, чувстваше се зле, запъти се към прозореца, отвори го и усети студения нощен въздух върху потната си кожа. Нощта бе изпълнена със сенки. Духаше слаб вятър. Тъмната порта на Института се извисяваше пред нея, а девизът й повече от всякога нашепваше за тленност и смърт. Погледът й бе привлечен от някакво движение. Погледна надолу към каменния двор и видя едно бяло привидение, вперило поглед в нея. Лицето му бе изкривено, но тя го позна. Госпожа Дарк.
Ахна и бързо се дръпна назад. Зави й се свят. С неимоверни усилия успя да се съвземе, ръцете й се вкопчиха в перваза и тя се приведе напред, взирайки се с ужас надолу.
Но дворът бе пуст и в него се движеха само сенки. Тя затвори очи, след това отново бавно ги отвори и докосна с ръка тиктакащия ангел върху шията си. Нямаше нищо там, каза си тя, само игра на развихреното й въображение. Повтаряйки си, че трябва да обуздае фантазиите си или ще свърши като стария луд Старкуедър, тя затръшна прозореца.
8
Сянка в душата
О, проницателният, изтънчен и всесилен опиум, който и за богатите, и за бедните еднакво носи успокояващ балсам за рани, които никога няма да заздравеят в сърцето им, и за скръбта, която „кара духа да се бунтува“; красноречивият опиум, който със силната си реторика отклонява целите на гнева, пледира успешно за умилостивяващо състрадание и в една нощ на небесен сън връща на виновния видението за неговото детство и измива ръцете му от кръвта.25
Когато сутринта Теса слезе долу за закуска, тя с изненада откри, че Уил не е там. Не си бе дала сметка колко много се бе надявала той да се завърне през нощта, и сега установи, че се е спряла на вратата, изучавайки местата около масата, сякаш бе възможно да не го е забелязала. Погледът й се спря върху Джем, който я погледна мрачно и угрижено, и тя разбра, че е истина. Уил все още го нямаше.
— О, я стига, разбира се, че ще се върне — ядосано рече Джесамин и тресна чашата си с чай върху чинийката. — Винаги се довлачва в края на краищата. Като ви погледне човек, може да си помисли, че сте загубили любимото си кутре.
Теса хвърли едва ли не виновен съзаклятнически поглед към Джем, докато сядаше срещу него и си взимаше препечена филийка. Хенри сякаш отсъстваше; Шарлот, начело на масата, с всички сили се стараеше да не изглежда нервна и притеснена и да не показва слабост.
— Разбира се, че ще се върне — каза тя. — Уил е в състояние да се грижи за себе си.
— Мислиш ли, че може да е тръгнал обратно към Йоркшир? — попита Теса. — За да предупреди семейството си.
— Не… не мисля — отвърна Шарлот. — Той ги избягва от години. Освен това познава Закона. Знае, че няма право да говори с тях. Знае какво може да загуби — погледът й се спря за секунда върху Джем, който не спираше да си играе с лъжицата си.