Уил гледаше върколаците почти развеселено. Наистина ли вярваха, че могат да го наранят след всичко, което беше изгубил? В продължение на пет години бе живял абсолютно пълноценно, само заради една истина — Джем и Уил, Уил и Джем. Уил Херондейл е жив, следователно и Джеймс Карстерс е жив. Quod erat demonstrandum29. Предполагаше, че да изгубиш ръка или крак е болезнено, но да изгубиш основната истина в живота си беше… фатално.
— Мръсни наркотици и гнусни лъжи? — провлачи той. — Звучи страшно нехигиенично. Макар че, я ми кажете, вярно ли е, че вместо да се къпят, върколаците просто се облизват веднъж в годината? Или се ближете един друг? Защото и това съм чувал.
Ръката, която го стискаше за ризата, още повече затегна хватката си.
— Съветвам те да проявиш малко повече уважение, ловецо на сенки.
— Не — заяви Уил. — Нямам такова намерение.
— Знаем всичко за теб, Уил Херондейл — обади се друг от глутницата. — Винаги се влачиш при долноземците да молиш за помощ. Бихме искали да те видим как се влачиш и сега.
— Тогава ще се наложи да ми отсечете краката.
— Това лесно може да се уреди — съобщи мъжът, който го държеше.
Уил сякаш изригна. Заби глава в лицето на върколака пред себе си и едновременно чу и усети отвратителното хрущене, когато носът на мъжа се строши; гореща кръв рукна по лицето му, той политна назад и рухна на колене върху плочите на двора, притиснал ръце към лицето си в опит да спре кръвотечението.
Нечии пръсти сграбчиха Уил за рамото, остри нокти се впиха в мократа му риза. Той се обърна рязко към останалите върколаци и видя, че в ръката на новия му нападател проблясва остър нож, сребрист на лунната светлина. Очите на върколака блещукаха през дъждовните капки, златнозелени и заплашителни.
„Не са дошли, за да се заяждат с мен или да ме поступат“, даде си сметка Уил. „Тук са, за да ме убият.“
В продължение на един миг бе изкушен да ги остави да го направят. Мисълта да умре му се стори като огромно облекчение — свършено щеше да бъде с цялата болка, с отговорността, просто потапяне в смъртта и пълна забрава. Съвършено неподвижен, той гледаше как ножът се спуска към него. Всичко сякаш се случваше много бавно — приближаващото стоманено острие, злобно ухиленото лице на върколака, размазано от дъжда.
В този миг пред очите му изникна образът на онова, което бе сънувал предишната нощ: Теса, която тичаше към него по зелената пътека. Теса. Той посегна автоматично и сграбчи китката на върколака, като в същото време избегна удара, минавайки под вдигнатата му ръка. След това я дръпна надолу с все сила, строшавайки я с жестоко пращене. Ликантропът изкрещя и Уил усети как през тялото му като мълния премина мрачно задоволство. Камата издрънча върху плочите на двора, когато младежът изрита противника си между краката, а после стовари лакът в слепоочието му. Върколакът се свлече на земята и повече не помръдна.
Уил грабна падналата кама и се обърна към другите. Останали само трима, те определено не изглеждаха така уверени, както преди. Студена, хищна усмивка изви устните му и той усети металическия вкус на дъжд и кръв.
— Елате и ме убийте. Елате и ме убийте, ако смятате, че можете. — Той подритна върколака в краката си. — Но ще трябва да се постараете повече от приятелчето си.
Те се нахвърлиха отгоре му, извадили остри нокти, и Уил падна тежко на земята, удряйки главата си в каменните плочи. Те раздраха рамото му, ала той се извъртя под обсипващите го удари и замахна с камата си. Отекна пронизителен вик на болка, завършил със скимтене, и тежкото тяло отгоре му, което се движеше и бореше, изведнъж се отпусна безжизнено. Уил се претърколи настрани и скочи на крака, обръщайки се светкавично.
Върколакът, когото беше намушкал, лежеше с широко отворени очи, мъртъв, в бързо разширяваща се локва от кръв и дъждовна вода. Последните двама от глутницата се мъчеха да се изправят, кални и подгизнали. От рамото на Уил течеше кръв, където един от тях беше оставил дълбоки бразди с ноктите си. Болката беше великолепна. Той се разсмя през кръвта и калта, стичащи се от лицето му, докато дъждът отмиваше алената течност от острието на камата му.
— Пак — каза той и едва разпозна собствения си глас, неестествен, дрезгав и смъртоносен. — Пак.
Един от върколаците се обърна и побягна. Уил отново се разсмя и пристъпи към последния от нападателите си, който стоеше като вцепенен, вдигнал ръце с хищни нокти… дали в израз на храброст, или на ужас, младият мъж не беше сигурен и не се интересуваше. Един силен удар с тласък напред и щеше да премине през сухожилия и кости и да потъне в сърцето…
29
„Което трябваше да бъде доказано“ — латински израз, който обикновено се слага в края на успешно завършено математическо доказателство или философско твърдение. — Бел.прев.