— Спрете! — Разнеслият се глас беше суров, заповеднически, познат. Уил извърна поглед настрани. Прегърбил рамене, за да се предпази от дъжда, Улси Скот крачеше през двора. — Заповядвам и на двама ви да престанете незабавно!
Върколакът веднага отпусна ръце, хищните му нокти изчезнаха и той наведе глава — класически жест на подчинение.
— Господарю…
Клокочещ гняв се разля във вените на Уил, изличавайки всяка следа от разум и трезва мисъл, и оставяйки единствено ярост. Той посегна и като издърпа върколака към себе си, го стисна за врата и опря острието в гърлото му. Улси, който вече беше само на няколко крачки от тях, се закова на място. Зелените му очи мятаха искри.
— Само още една стъпка — заяви Уил — и ще прережа гърлото на малкото ти вълче.
— Казах да престанете — рече Улси с равен глас. Както винаги беше облечен в добре ушит костюм, върху който носеше брокатено палто, макар че сега всичко беше доволно подгизнало от дъжда. Русата му коса, залепнала по челото и шията, бе изгубила цвета си от водата. — И двамата.
— Само че аз не съм длъжен да те слушам! — изкрещя Уил. — Аз печелех. Печелех! — Погледът му обходи пръснатите из двора тела на тримата вълци, с които се беше бил: двама от тях — в безсъзнание, третият — мъртъв. — Глутницата ти ме нападна, без да съм ги предизвикал. Нарушиха Съглашението. Аз просто се защитавах. Те нарушиха Закона! — Гласът му се извиси, остър и неузнаваем. — Кръвта им ми се полага и смятам да я получа!
— Да, да, ведра с кръв — каза Улси. — И ако си я вземеш, какво ще правиш с нея? Изобщо не те е грижа за този тип. Пусни го да си върви.
— Не.
— Поне го пусни, за да може да се бие.
Уил се поколеба, а после пусна върколака, който се обърна към главатаря на глутницата, видимо ужасен. Улси щракна с пръсти.
— Бягай, Конрад — заповяда той. — Бързо. Веднага.
Върколакът не чака втора подкана — втурна се скорострелно и много скоро изчезна зад конюшнята. Уил се обърна към Улси с ехидна усмивка.
— Значи всички от глутницата ти са страхливци? — рече той. — Петима срещу един ловец на сенки. Така ли го правите?
— Не съм им казвал да те нападат. Те са млади, глупави и буйни. И половината им глутница беше избита от Мортмейн. За което обвиняват нефилимите. — Улси се приближи още малко и очите му обходиха Уил, студени като зелен лед. — Да разбирам ли, че парабатаят ти е мъртъв — добави той с шокираща нехайност.
Уил изобщо не беше готов да чуе тези думи, никога нямаше да бъде готов. За миг битката беше прочистила главата му от болката, но сега тя заплашваше да се завърне, всепоглъщаща и ужасяваща. Той ахна задавено, сякаш Улси го беше ударил, и неволно отстъпи назад.
— И заради това ти се опита да намериш смъртта си, така ли, нефилимско момче? Това ли се случи?
Уил отметна мократа коса от лицето си и погледна Улси с омраза.
— Може би.
— Така ли възнамеряваш да почетеш паметта му?
— Какво значение има? — каза Уил. — Той е мъртъв. Никога няма да узнае какво правя или не правя.
— Моят брат е мъртъв — заяви Улси. — А аз все още се мъча да изпълня желанията му, да продължа Претор Лупус в негова памет и да живея така, както той би искал от мен. Мислиш ли, че щеше да ме откриеш в място като това, където се храня с помия, наливам се с оцет и затънал в кал до колене, гледам как някакъв отегчителен ловец на сенки унищожава още от членовете на бездруго оредялата ми глутница, ако не служех на по-висша цел от собствените си желания и скърби? Също като теб, ловецо на сенки. Също като теб.
— О, господи! — Камата се изплъзна от ръката на Уил и тупна в калта до краката му. — Какво ще правя сега? — прошепна той.
Нямаше никаква представа защо пита Улси, само че на света нямаше никой друг, към когото да се обърне. Дори когато мислеше, че е прокълнат, не се беше чувствал толкова самотен.
Върколакът го изгледа хладно.
— Направи онова, което твоят побратим би искал да сториш — отвърна Улси, а после се обърна и пое към странноприемницата.
15
Звезди, гасете своя огън