Теса.
Ръката му пусна дръжката на камата, а сърцето подскочи в гърдите му с невъзможна, болезнена сила. Видя как изражението й се променя — любопитство, изумление, неверие. Тя стана, полите й се разстлаха около нея, докато се изправяше, и протегна ръка.
— Уил?
Беше като завъртането на ключ в ключалката — сякаш освободен, той пристъпи напред. Никога не бе имало по-голямо разстояние от това, което го делеше от Теса в този момент. Стаята беше голяма — в този миг разстоянието между Лондон и Кадер Идрис му се струваше нищо, в сравнение с това от единия до другия й край. Усети някаква тръпка, сякаш някаква съпротива, докато я прекосяваше. Видя как Теса протяга ръка, устните й оформяха думи… а после тя беше в прегръдките му, и двамата — почти останали без дъх, толкова силно се бяха блъснали един в друг.
Тя се изправи на пръсти, обвила ръце около раменете му и шепнейки името му:
— Уил, Уил, Уил…
Той зарови лице в шията й, там, където гъстата й коса се навиваше в къдрици; миришеше на дим и теменужки. Притисна я още по-силно до себе си, а тя зарови пръсти в яката на тила му и двамата останаха така, вкопчени един в друг. В продължение на този едничък миг железният юмрук на скръбта, който го бе стиснал от смъртта на Джем насам, сякаш охлаби хватката си и той отново можеше да диша.
Помисли си за ада, в който се намираше, откакто беше напуснал Лондон — дните, прекарани в безспирна езда, безсънните нощи. Кръв и загуба, и болка, и битки. Всичко това, за да стигне дотук. При Теса.
— Уил — повтори тя и той сведе поглед към мокрото й от сълзи лице.
Върху едната й буза имаше синина — някой я беше ударил и сърцето му се изпълни с ярост. Щеше да открие кой го е направил и да го убие. А ако беше Мортмейн, щеше да го убие едва след като изпепелеше до основи чудовищната му лаборатория, така че този луд да види унищожението на всичко, което беше създал…
— Уил… — Гласът на Теса го извади от мислите му. Звучеше като останала без дъх. — Уил, идиот такъв.
Романтичните му идеи увехнаха като попарени с вряла вода.
— Аз… какво?
— О, Уил! — Устните й потръпваха. Изглеждаше така, сякаш не може да реши дали да се разсмее, или да заплаче. — Помниш ли как веднъж ми каза, че красивият млад герой, който се опитва да ме спаси, никога не греши. Дори да твърди, че небето е пурпурно и валят таралежи.
— Първият път, когато те видях. Да.
— О, Уил. — Тя се отдръпна нежно от прегръдката му, прибирайки един кичур коса зад ухото си. Очите й не се откъсваха от неговите. — Не мога да си представя как си ме открил, колко трудно трябва да е било. Невероятно е. Но… наистина ли смяташ, че Мортмейн би ме оставил сама, неохранявана, в стая с отворена врата? — Тя се извърна и направи няколко крачки напред, а после се закова на място. — Ето — заяви и вдигна ръка с разперени широко пръсти. — Тук въздухът е солиден като стена. Това е затвор, Уил, и сега ти си в него заедно с мен.
Младият мъж се приближи и застана до нея, знаейки какво ще открие. Помнеше съпротивлението, което беше усетил, докато прекосяваше стаята. Въздухът се накъдри лекичко, когато го докосна с пръст, ала въпреки това беше корав като замръзнало езеро.
— Познавам това вещество. Понякога Клейвът използва негова разновидност. — Сви ръка в юмрук и я стовари върху плътния въздух, достатъчно силно, за да натърти костите си. — Uffern gwaedlyd39 — изруга на уелски. — Толкова път изминах, за да стигна до теб, и дори това не можах да направя като хората. В мига, в който те видях, единственото, за което бях в състояние да мисля, бе да изтичам при теб. В името на Ангела, Теса…
— Уил! — Тя го стисна за ръката. — Да не си посмял да се извиняваш. Не разбираш ли какво значи за мен това, че си тук? То е като чудо или манна небесна, защото се молех отново да видя лицата на онези, които обичам, преди да умра. — Говореше простичко и открито — едно от нещата, които Уил винаги бе харесвал у Теса, бе, че тя не се преструваше, не лицемерничеше, а казваше каквото мисли, без да украсява истината. — Когато бях в Къщата на мрака, нямаше никой, който да държи на мен достатъчно, за да тръгне да ме търси. Ти ме намери случайно. Ала сега…
— Сега обрекох и двама ни на една и съща съдба — дрезгаво каза той и като извади една кама от колана си, я заби в невидимата стена пред себе си. Покритото с руни сребърно острие се строши и младият мъж захвърли дръжката настрани, изругавайки тихичко.