— Гейбриъл — каза консулът, — това предложение е само към теб. Трябва да го запазиш в тайна от брат си. Той е като майка ти, прекалено лоялен към Шарлот. Тази криворазбрана вярност може и да му прави чест, но няма да ни е от полза тук. Кажи му, че съм се уморил от щуротиите ви и че вече не искам да правите нищо. Ти си добър лъжец — тук мъжът се усмихна кисело — и съм сигурен, че ще успееш да го убедиш. Е, какво мислиш?
Младежът стисна челюсти.
— Какво искате да сторя?
Уил се размърда в креслото до леглото на Джем. Седеше в него от часове и гърбът му започваше да се схваща, ала въпреки това отказваше да помръдне. Нали парабатаят му би могъл да се събуди във всеки един момент и би очаквал да го завари там.
Поне не беше студено. Бриджет беше запалила огъня в камината. Влажните дърва пукаха и пращяха, като от време на време изпращаха рояк искри във въздуха. Нощта отвъд прозорците беше тъмна, без намек за синева или облаци — единствено ненарушавана от нищо чернота, която сякаш беше нарисувана върху стъклото.
Цигулката на Джем беше облегната в долната част на леглото, а бастунът му, все още изцапан с кръв от битката в двора, беше до нея. Джем лежеше съвършено неподвижен, облегнат на няколко възглавници. По лицето му не бе останал никакъв цвят. Уил имаше чувството, че го вижда за първи път след дълго отсъствие — онзи кратък миг, когато човек обикновено си дава сметка за промените върху едно познато лице, преди да свикне с тях и да престане да ги забелязва. Джем изглеждаше толкова слаб — как бе могъл Уил да не го види? — плътта по костите на бузите, челюстта и челото му се беше стопила и той сякаш беше изтъкан единствено от вдлъбнатини и ъгли. Затворените клепачи и устните му имаха леко синкав оттенък. Ключиците му бяха извити като нос на кораб.
Уил се укоряваше сурово. Как бе могъл през всички тези месеци да не разбере, че Джем умира… толкова бързо, толкова скоро? Как така не бе видял тъмната сянка на оная с косата?
— Уил… — Тих шепот долетя откъм вратата. Той вдигна бавно поглед и видя Шарлот да подава глава през прага. — Имаш… посетител.
Момчето примигна, когато Шарлот се отдръпна и Магнус Бейн я заобиколи, за да влезе в стаята. За миг не знаеше какво да каже.
— Твърди, че ти си го повикал. — В гласа на ръководителката на Института се долавяше съмнение, докато Магнус, облечен в оловносив костюм, стоеше с безразличен вид и бавно сваляше ръкавиците от тъмносива ярешка козина от тънките си кафяви ръце.
— Наистина го повиках — каза Уил с чувството, че се събужда от сън. — Благодаря ти, Шарлот.
Тя му отправи поглед, в който се четеше смесица от съчувствие и едно неизречено „Ти отговаряш за последствията, Уил Херондейл“, след което излезе от стаята, затваряйки подчертано внимателно вратата след себе си.
— Ти дойде. — Уил прекрасно си даваше сметка, че звучи глупаво. Никога не бе харесвал, когато хората отбелязваха на глас очевидното, а ето че сега самият той правеше точно това. Ала се чувстваше толкова странно. Гледката на Магнус тук, насред стаята на приятеля му, беше като да види елфически рицар насред адвокатите с бели перуки в Олд Бейли19.
Магнус остави ръкавиците си върху една маса и се приближи до леглото. Протегна ръка, за да се подпре на една от колоните и погледна към Джем, така неподвижен и блед, че спокойно би могъл да бъде надгробна статуя.
— Джеймс Карстерс — промълви така, сякаш думите му имаха някаква заклинателна сила.
— Той умира — каза Уил.
— Очевидно. — Отговорът му би могъл да прозвучи студено, ако в гласа му нямаше безгранична скръб, която Уил познаваше прекалено добре. — От думите ти бях разбрал, че разполага с няколко дни, може би дори седмица.
— Не е само липсата на лекарството. — Гласът на младежа беше пресипнал и той се прокашля. — Всъщност намира се малко от него и аз му го дадох. Но този следобед имаше битка, в която изгуби кръв и това го отслаби. Боим се, че не е достатъчно силен, за да се възстанови.
Магнус се пресегна и безкрайно внимателно повдигна ръката на Джем. По бледите пръсти имаше синини, вените прозираха под кожата на китката му.
— Страда ли?
— Не знам.
— Може би ще е по-добре да го оставим да умре. — Златистозелените очи на Магнус погледнаха към Уил. — Всеки живот рано или късно свършва, Уил. А когато го избра, ти знаеше, че той ще умре преди теб.
Момчето се взираше пред себе си. Имаше чувството, че полита с бясна скорост през тъмен тунел, без край и без място, където да се залови, за да забави падането си.