— Извинявай, че те питам, но не става въпрос за мимолетна прищявка, преходно увлечение или…? — Той не довърши, загледан в лицето на приятеля си. — Не — промълви след миг, — виждам, че не е.
— Обичам я толкова много, че когато тя ме увери, че ще бъде щастлива с теб, аз се заклех пред себе си никога вече да не говоря за желанията си, да не показвам чувствата си — нито с дума, нито с жест — и никога да не сторя или кажа нещо, от което щастието й би могло да пострада. Любовта ми не е изчезнала, ала все пак държа и на двама ви достатъчно, за да не изложа на опасност дори с една дума онова, което имате вие помежду си. — Думите се лееха от устата на Уил; нямаше причина да ги удържа. Ако Джем щеше да го намрази, нека да е заради истината, а не заради една лъжа.
Той изглеждаше сломен.
— Прости ми, Уил. Толкова много съжалявам. Ще ми се да бях узнал по-рано…
Уил се отпусна назад в креслото.
— Какво би могъл да сториш?
— Можех да разваля годежа…
— И да разбиеш сърцата и на двама ви? С какво би ми помогнало това? Ти си ми толкова скъп, сякаш си другата половина на душата ми, Джем. Не бих могъл да бъда щастлив, ако ти си нещастен. А и Теса… тя обича теб. Какво чудовище бих бил, ако причиня огромна болка на двамата души, които обичам най-силно на този свят, само и само за да се насладя на знанието, че след като аз не мога да имам Теса, никой друг няма да я има?
— Ала ти си моят парабатай. Ако страдаш, аз искам да намаля болката ти…
— Това — заяви Уил — е единствената болка, която не би могъл да облекчиш.
Джем поклати глава.
— Но как може да не съм забелязал? Споменах ти, че видях как стените около сърцето ти рухват. Мислех… мислех, че ми е ясно защо. Казах ти, че от самото начало знаех, че носиш някакъв товар на плещите си и че си отишъл да се видиш с Магнус. Мислех си, че навярно си използвал магията му, за да се освободиш от някаква въображаема вина. Ако бях предположил, че е било заради Теса, искам да знаеш, че никога не бих й признал любовта си.
— Откъде би могъл да се досетиш? — Колкото и нещастен да беше, Уил се чувстваше свободен, сякаш от плещите му беше паднал тежък товар. — Правех всичко по силите си, за да го запазя в тайна, да го отричам. Ти… ти никога не криеше чувствата си. Като погледна назад, то е съвсем ясно и очевидно, и все пак аз не го забелязах. Бях слисан, когато Теса ми каза, че сте сгодени. Ти винаги си бил източник на толкова много хубави неща в живота ми, Джеймс. И през ум не ми беше минавало, че би могъл да бъдеш извор на болка и затова, макар и погрешно, никога не се бях замислял за твоите чувства. Ето защо бях толкова сляп.
Джем затвори очи. Клепачите му имаха синкав оттенък и бяха тънки като пергамент.
— Болката ти ме наскърбява — рече той. — Но се радвам, че я обичаш.
— Радваш се?
— Защото така е по-лесно да те помоля да сториш онова, което искам да направиш: остави ме и върви да намериш Теса — подтикна го приятелят му.
— Веднага? Просто така?
Колкото и да беше невероятно, Джем се усмихна.
— Не се ли канеше да сториш точно това, когато улових ръката ти?
— Но… тогава не вярвах, че ще дойдеш на себе си. Сега е различно. Не мога да те оставя просто така, да посрещнеш сам каквото и да е онова, което те очаква…
Джем вдигна ръка и за миг Уил помисли, че иска да улови неговата, ала вместо това той впи пръсти в ръкава му.
— Ти си моят парабатай. Все повтаряш, че мога да поискам всичко от теб.
— Но аз се заклех да бъда с теб. „Ако друго, освен смъртта ме разлъчи от теб…“
— Смъртта ще ни разлъчи — рече Джем.
— Знаеш, че тези думи са част от по-дълъг пасаж. „Не ме умолявай да те оставя и да не дойда подире ти: защото гдето идеш ти, и аз ще ида.“20
— Ти не можеш да дойдеш там, където отивам аз! — извика момчето с цялата останала му сила. — Нито пък бих искал да можеше!
— Не мога и да си тръгна, и да те оставя да умреш!
Ето. Беше го казал на глас, изрекъл бе думата, признал бе възможността. „Да умреш.“
— Това не може да бъде поверено на никой друг. — Очите на Джем горяха трескаво, почти обезумяло. — Сякаш не знам, че ако ти не тръгнеш след нея, никой няма да го стори! Сякаш не ме убива това, че не мога сам да отида, или поне да дойда с теб! — Той се приведе към приятеля си. Кожата му беше бледа като матирано стъкло на абажур и досущ като абажур, от някакъв източник в него сякаш извираше светлина. Пръстите му се плъзнаха по завивката. — Хвани ръцете ми, Уил.
Като вцепенен, младежът взе ръцете на Джем в своите. Стори му се, че за миг парабатайската руна на гърдите му го заболя, сякаш й беше известно нещо, което той не знаеше, и го предупреждаваше, че го очаква болка, толкова голяма, че не си представяше как би могъл да я понесе и да остане жив. „Джем е най-големият ми грях“, беше казал на Магнус и това сега беше наказанието му за него. Беше смятал, че загубата на Теса е неговото изкупление и дори не бе помислил какво ще бъде да изгуби и двамата.