Подир няколко седмици той отново я срещна на концерт в Ърлзфорт Теръс и се възползва от кратките мигове, когато вниманието на дъщеря й бе отвлечено, за да се сближи малко повече с нея. Тя намекна един-два пъти за съпруга си, но го стори с тон, в който не звучеше никакво предупреждение. Казваше се госпожа Синико. Прадядото на нейния съпруг бил от Ливорно. Съпругът й бил капитан на търговски кораб, който правел курсове от Дъблин до Холандия; имали само едно дете.
Когато случайно я срещна за трети път, той намери смелост да й определи среща. Дойде. Това бе първата от много срещи; срещаха се винаги привечер и избираха за разходките си най-тихите квартали. Господин Дъфи обаче нямаше вкус към подмолни работи и като разбра, че трябва по неволя да се срещат потайно, просто я принуди да го покани у тях. Капитан Синико насърчи визитите му, понеже смяташе, че се касае за ръката на дъщеря му. Той тъй чистосърдечно бе прокудил жена си от списъка на собствените си удоволствия, та дори и през ум не му минаваше мисълта, че някой друг би могъл да прояви интерес към нея. Понеже съпругът често отсъстваше, а дъщерята даваше уроци по музика навън, господин Дъфи често имаше случай да се радва на обществото на тая дама. Нито един от двамата не бе имал подобно приключение в миналото и нито той, нито тя съзираха нещо нередно. Лека-полека той преплете мислите си с нейните. Заемаше й книги, внушаваше й идеи, споделяше с нея духовния си живот. Тя слушаше всичко.
От време на време в замяна на неговите теории тя му разказваше по нещичко из собствения си живот. Подканваше го с почти майчинска загриженост напълно да й разкрие душата си: стана негова изповедница. Той й разправи, че известно време бил посещавал събранията на една ирландска социалистическа партия, но се чувствал чужда птица сред десетките трезви работници в някаква мансарда, осветявана от слаба газена лампа. Когато партията се разцепила на три отделни фракции, всяка със свой отделен водач и в своя мансарда, той престанал да посещава събранията5. Разискванията на работниците, каза й той, се водели с прекалено плах тон; прекомерен интерес отдавали на въпроса за надниците. Той чувствал, че те са груби материалисти и въстават срещу реда, създаван от едно свободно време, с което те не разполагат. Нямало никакви изгледи, каза й той, през следващите няколко века в Дъблин да се разрази социална революция.
Тя го запита защо не запише мислите си. За какво, отвърна той със сдържано презрение. За да се състезава с фразьори, неспособни да разсъждават последователно в продължение на шестдесет секунди? Да се подложи на критиката на затъпелите еснафи, които поверяват своя морал на полицая и художествения си вкус — на импресариото?
Той често посещаваше малката им вила извън Дъблин; и често прекарваха вечерите си сами. Лека-полека, с постепенното преплитане на мислите им, те почнаха да водят разговори на не тъй отвлечени теми. Общуването с нея беше за него като благотворна почва за някое екзотично растение. Тя често оставяше тъмата да ги обгради и дълго не палеше лампата. Тъмната и тиха стая, тяхното усамотение и музиката, която продължаваше да трепти в ушите им, сближаваше душите им. Тая близост го възвисяваше, изглаждаше ъгловатия му нрав и обогатяваше вътрешния му живот. Понякога той долавяше, че сам се вслушва в собствения си глас. Струваше му се, че в нейните очи ще се въздигне до ангелски чин; но като привързваше жарката натура на своята приятелка все по-тясно към себе си, той дочуваше някакъв странен безличен глас — неговия собствен, — който твърдеше, че човешката душа е неизличимо самотна. Ние не можем да се отдадем другиму, казваше гласът: на себе си принадлежим. Тези разговори завършиха с това, че една вечер, през която тя бе проявила не един признак на необичайна възбуда, госпожа Синико страстно грабна ръката му и я притисна до бузата си.
Господин Дъфи бе твърде изненадан. Това тълкуване на думите му го разочарова. Той не я посети цяла седмица; сетне й писа и я замоли да се срещнат. Понеже не желаеше последният им разговор да бъде смущаван от влиянието на разрушената им изповедня, те се срещнаха в малка сладкарница близо до вратите на парка. Беше студен есенен ден, но въпреки студа те вървяха цели три часа нагоре-надолу по алеите на парка. Уговориха се да преустановят всякакви сношения: всяка връзка, каза той, вещае скръб. Като излязоха от парка, те мълком тръгнаха към трамвая; но сега тя почна тъй силно да трепери, че опасявайки се от нова криза у нея, той набързо се сбогува и я остави сама. Подир няколко дни получи пакет, в който тя му връщаше книгите и нотите.
5
Вероятно става дума за Ирландската социалистическа републиканска партия, основана в 1896 г. от Джеймс Конъли. Английският историк марксист Т. А. Джаксън отбелязва, че независимо от влиянието на Конъли партията не успява да спечели много привърженици извън Дъблин и Корк и в началото на века се разпада, след като Конъли бива принуден да емигрира. Приблизително по същото време, когато работи над разказа, Джойс пише на брат си: „Ти често проявяваш враждебно отношение към социалистическите ми въжделения. Но нима не ти е ясно, че забавянето на пролетарската еманципация би означавало настъпление на клерикалната, аристократическата и буржоазната реакция, завой към тирания.“