— Негово величество — започна фаворитът, подбирайки думите си, — осъзна, че идвайки на север, сме попаднали в капан. Куриерите ни докладват, че пътищата, мостовете и речните бродове на юг са изцяло под контрола на графовете.
— Тоест не можем да очакваме никаква помощ — намеси се Анри Бомон, разкопчавайки копчето на плаща си, на което бяха изобразени сребърни лилии на зелен фон. Отдолу се показа скъп зелен жакет. Анри отметна плаща от раменете си и посочи към вратата. — Не разполагаме с войска. Само с уелските стрелци на Ап Ител, собствените ни стражи и евентуално някакви местни наемници.
— Да, да — смразяващият шепот на Гавестън прозвуча като обвинение към некомпетентността на Едуард.
Кралят се беше затворил в Йорк и не можеше да събере никаква войска — нищо чудно, че търпеше нокталиите и техните безчинства и пренебрегваше смъртта на Ланъркост. Погълната от собствените си грижи, аз не си бях давала сметка колко голяма е опасността, надвиснала над Короната и над господарката ми. В този момент обаче истината нахлу в съзнанието ми като придошла река. Едуард не само се беше превърнал в беглец в собственото си кралство — скоро кралят можеше да се прости и с короната си.
— Не можем ли да поискаме помощ от Франция? — промълви лейди Вески.
Едуард поклати глава.
— Ами от Шотландия? — попита Дънивед.
— Това би било държавна измяна! — кресна Бомон. — Но какво друго можем да сторим?
— Ваше величество — изправи се Дънивед, изблъсквайки стола си назад, — умолявам ви да се вслушате в думите ми — проповедническият глас на доминиканеца беше силен и въздействащ. — Аз виждам само един изход — милорд Гавестън, граф на Корнуол, да напусне за известно време кралството и да потърси убежище някъде далеч от краля.
— Тоест да отиде в изгнание, така ли, братко Стивън? — попита Едуард, хвърляйки убийствен поглед на изповедника си. — И защо да го прави? Какъв крал ще съм, ако позволя на поданиците си да ми диктуват кой да участва в кралския ми съвет?
Никой не посмя да възрази. Гневните изблици на Едуард плашеха всички. Погледнах към Изабела. Тя все още си играеше с пръстена си и изглеждаше погълната от собствените си мисли.
— Наредих да подготвят замъка Скарбъро за обсада — рече Гавестън, размърдвайки се в стола си. — Ще го укрепят и ще го снабдят с провизии. Не е далеч оттук — намира се на източното крайбрежие.
Отец Дънивед плесна с ръце. Sic tempora — такива бяха времената! Радвахме се и на толкова. Псалмописецът обаче е бил съвсем прав, когато е казал: „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища и мислите Ми — по-високо от вашите мисли“45. Без да иска, Гавестън беше подготвил сцената, на която щяха да се изиграят и останалите действия от кървавата пиеса. Тримата Бомон прегърнаха идеята. И не само те — в онзи момент всички си мислехме, че замъкът Скарбъро е чудесно убежище. Освен това там имаше пристанище, от което Гавестън спокойно можеше да отплава в изгнание, ако междувременно променеше плановете си.
После фаворитът премина към подробностите около пътуването ни до крайбрежието. Тъкмо обясняваше, че ще прати хората си да разузнаят какво е положението по пътищата до Скарбъро, когато тишината в манастира беше нарушена от настойчивото биене на камбана — недвусмислен сигнал за тревога. Едуард веднага скочи на крака и извика Ап Ител. Капитанът на кралската стража и уелските му стрелци мигновено се втурнаха в залата с извадени мечове. Анри Бомон нареди да му донесат портупея, а Луи побърза да надене епитрахила46 си в знак, че е духовно лице и следователно — не може да се намесва в никакви битки. В този момент всички си мислехме, че Ланкастър и останалите графове са се добрали до Йорк и са успели да се промъкнат в манастира. В приемната на игумена настана хаос. Единствено Изабела остана седнала — кралицата беше извадила броеницата си и съсредоточено прехвърляше зърната й от слонова кост и седеф между пръстите си. Приближих се до нея и приклекнах до стола й. Тя ми се усмихна и нежно ме погали по главата.
46
Част от свещеническите одежди във вид на широка и дълга лента, която се надява на врата по време на служба. — Б.ред.