Дънивед вече беше опростил греховете на мъртвеца, така че се изправи, усмихна се и бързо се отдалечи. Аквилите заеха предишните си места около обезобразения труп на другаря си. Огледах го внимателно — тялото му беше цялото натъртено, костите му — потрошени, в черепа му зееха пукнатини, а по лицето му — ужасни рани. Едната му ръка и десният му крак стояха някак неестествено изкривени и вече се вкочаняваха в тази гротескна поза.
— Някой видя ли го да пада? — попитах.
В двора се мотаеше някакво момче, понесло наръч съчки, и Рослин го повика. Брашното по престилката на момчето подсказваше, че работи в близката пекарна. Махнах му да се приближи и го разпитах. Момчето говореше на някакъв неразбираем диалект и на всичкото отгоре заекваше, но аз все пак успях да разбера, че господарят му — фурнаджията, го изпратил в склада за дърва, за да вземе подпалки. Когато излязло от склада, момчето си спомнило за клюките, които се носели из манастира напоследък, и погледнало към църковната кула. Подадох му една монета. Момчето я сграбчи и така се разбъбри, че се наложи да го накарам да говори малко по-бавно. И така, огнярчето ми разказа, че видяло от камбанарията да полита някакъв грамаден черен силует, който приличал на „чудовищен гарван“. Тялото паднало на земята като камък. Не, заяви момчето, жертвата не размахвала нито краката, нито ръцете си. Не се чул и писък. Тялото просто се завъртяло във въздуха, ударило се в скосения покрив на църквата, после отскочило от керемидите като топка и полетяло към калдъръма. Щипнах момчето по бузата и му благодарих. После му казах да внимава да не измокри подпалките и то побърза да си тръгне.
Аквилите също чуха разказа на огнярчето. За съжаление, не можаха да ми кажат кой знае какво за Лейгрейв, освен че е бил доста близък с Ланъркост и смъртта му го е съкрушила. После аз реших, че ще е по-добре да поговорим на спокойствие, далеч от любопитните погледи на зяпачите, и двамата с Дьо Монтегю поведохме орлетата към покрития вход на църквата. Докато вървяхме натам, забелязах, че тримата Бомон надзъртат от убежището си и любопитно наблюдават послушниците, които отнасяха тялото на Лейгрейв върху една носилка, взета назаем от лечебницата на манастира. Ние се скрихме от дъжда под арката на входа, на която беше изобразен справедливият съдник Христос в Деня на Страшния съд. Под релефа бяха издълбани думите: Hic est locus terribilis! Domus Dei et Porta Caeli — „Колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни“47.
— Какво искате от нас, мистрес? — попита Рослин, потърквайки устни с нокътя на палеца си. — Имаме си работа — трябва да се погрижим за тялото на Лейгрейв.
— Очевидно убиецът ви е нарочил — отвърнах му аз. — Кой е той и защо се занимава с вас — това не знам. Двама от другарите ви вече бяха убити. Вие може да сте следващите. Затова ви питам и ви моля да ми кажете истината — защо се случва всичко това?
Тримата младежи, които бяха „хвърчали нависоко“ и години наред се бяха облагодетелствали от влиянието на Гавестън, ме изгледаха мрачно.
— Това беше напъхано в ботуша на Лейгрейв — приближи се към мен Рослин и ми подаде някакво парче пергамент.
Знаех какво пише в малкия веленов свитък, още преди да го развия.
— Това ли е всичко? — попитах.
— Не можем да ви кажем нищо повече, мистрес — рече Рослин и пъхна палци в портупея си, който беше обсипан с безброй декоративни гвоздейчета. — Разбира се, че сме уплашени — примката доста се затегна около вратовете ни. Ще имаме предвид предупреждението ви. Няма съмнение, че въпросът е a l’outrance — на живот и смърт — заключи той и си тръгна, а останалите аквили го последваха.
Аз издърпах Дьо Монтегю по-навътре в църквата, облегнах се на една колона и се взрях в разкошната олтарна преграда.
— Кажи ми, Бертран — тамплиерите ли вършат тези гадости?
— Не — Дьо Монтегю се приближи към олтара и се прекръсти. — Разбирам подозренията ти, Матилда, но не си права — той извърна поглед. — Поне така мисля. А сега трябва да тръгваме.
— Не бързай толкова — смигнах му аз. — Скоро ще си имаме компания.
— Каква компания?
Направих му знак да замълчи. В този момент резето на вратата хлопна и в църквата влязоха тримата Бомон, тропайки с крака и изтръсквайки дъждовната вода от плащовете и ботушите си.