— И на мен не ми хрумва нищо, Матилда. Хайде да вървим — той стисна пръстите ми и ме заведе до стълбата.
На следващия етаж, вместо да продължи надолу, Дьо Монтегю ме дръпна в един от мрачните и рушащи се ъгли, вонящи на влага и птичи изпражнения.
— Какво има, Бертран?
Той пусна ръката ми и се загледа в пространството зад гърба ми. С мъка потиснах тръпките, които ме побиха.
— Когато ти казах, че според мен тамплиерите нямат нищо общо с тези загадъчни смъртни случаи — той потри уста с опакото на ръката си, — имах предвид братството като цяло. Не е изключено обаче някой тамплиер да е решил да действа на своя глава. Може да се е дегизирал и да се е промъкнал в манастира, смесвайки се с добрите братя.
— Озъл! — възкликнах аз. — Но нали ми каза, че той е заминал за Шотландия?
— Заклех се да пазя тайна, Матилда — Дьо Монтегю се взря в очите ми и въздъхна. — На теб обаче мога да ти се доверя. Озъл наруши нарежданията на Магистъра. Каза, че няма да напусне Англия, докато не отмъсти на Лисабонеца за онова клане. Око за око, зъб за зъб, живот за живот. Нали познаваш Озъл… — той стисна ръката ми. — Видя какво направи в пустошта. Той няма да се спре, преди да е получил кървавото си възмездие — Дьо Монтегю се приближи до стълбата и погледна надолу. — Озъл е убеден, че Ланъркост е казал на Гавестън за срещата ни в Дяволската дупка, който пък — кой знае защо — е предал сведението на Александър от Лисабон — той се хвана за стълбата. — Възможно е Озъл да е отговорен за смъртта на двамата аквили.
Когато стигнахме до приземния етаж на кулата, Дьо Монтегю вдигна портупея си от пода и каза, че ще отиде да потърси Озъл.
— Хайде да се поразходим — хванах го за ръката аз.
И така, двамата излязохме от църквата. В този момент обаче при нас дотича някакъв запъхтян слуга и ни съобщи, че заседанието на кралския съвет се е отложило, но че нейно величество кралицата се нуждае от мен. Благодарих му и изчаках да се отдалечи.
— Матилда? — повика ме Дьо Монтегю.
— Бертран — издърпах го аз обратно в покрития вход, — какво ще кажеш за загадъчното послание към аквилите? Авторът му несъмнено е искал да подразни Гавестън — вътре пишеше, че затъвал все по-дълбоко.
— Той наистина затъва, Матилда — Дьо Монтегю извърна очи към небето. — О, да, чух слуховете за тайните му преговори с Брус. Разбира се, официално фаворитът твърди, че се е свързал със „съюзниците на Едуард в Шотландия“ — той се намръщи. — Какви са тези съюзници?! Да, напълно е възможно Гавестън да преговаря тайно с Брус от името на краля, но за това едва ли има някакви писмени свидетелства — би било твърде опасно.
— И?
— Това показва колко е отчаян Гавестън. Представлението е към края си, Матилда, но как ли ще свърши? — той сви рамене, а после ме целуна по устата и си тръгна.
Останалата част от деня прекарах с господарката си. През повечето време Изабела беше мълчалива, но за сметка на това — много дейна. Беше написала няколко писма и без да ми ги покаже, ме накара да се погрижа да стигнат до Хъл и до още някои пристанища. Кралицата нямаше търпение да се махне от манастира, така че двете посветихме всичките си усилия на приготовленията около заминаването ни. Освободих се чак на другия ден по обед и веднага се върнах към разрешаването на загадките, с които се бях сблъскала. Първо трябваше да си поговоря с брат Юсибиъс. Написах бележка на Дьо Монтегю, за да му съобщя къде отивам, и се върнах в църквата. В кулата нямаше никого, така че прекосих нефа и се отправих към олтара на свети Франциск, който се намираше в единия от трансептите. Стъпките ми отекваха в празната църква. Страничните олтари тънеха в мрак, като изключим мъждивата светлина на горящите тук-там свещи. Пред очите ми се мяркаха ту изрисуваните образи на ангели небесни, ту този на свети Франциск, прегърнал някой прокажен с капещи меса, червена уста и кървясали очи. Статуите и каменните фигури, издълбани в стените, се взираха невиждащо в мен. Почувствах лека тревога и дори — страх.
Спомних си думите на брат Юсибиъс, че входът за костницата се намира под стенописа, на който е изобразено Слизането на Христос в Ада, и го потърсих с поглед. Не след дълго го видях — доста схематичен, но въпреки това силно въздействащ образ на Le Bon Seigneur48, протегнал ръце към множеството души, очакващи възкресението в преизподнята. Входът към костницата беше покрит с дъбов капак, поставен на нивото на каменната настилка. Лостът, с който се затваряше, беше изваден от металните скоби и лежеше на пода. Вдигнах капака и в очите ми блесна светлина — в дъното на стълбището гореше някакъв фенер.