— Човекът не е нищо повече от топящ се под слънцето сняг! Прах, разнасян от вятъра! Вълнички, накъдрили за кратко водата! Той е като стрела, прелитаща през светлината към мрака! За миг проблеснала искра! Тръстика проста! Или пък хилава трева! Той е като крехко цвете! Мъгла над земята! Носи се като дим във въздуха! Или като пяна по морските вълни!
О, да, много добре си спомням думите, които чухме, докато минавахме в лек галоп през портите на крепостта. В двора на замъка ни очакваха Александър от Лисабон и неговите нокталии, облечени в обичайните си черни дрехи, както и самият кастелан51, придружен от свитата си. Едва се овладях при вида на тези шейсетина убийци, надянали лъскави доспехи и въоръжени до зъби. Сега те се топлеха на запалените в двора мангали и тъпчеха устите си с разни закуски, но неотдавна се бяха опитали да ме убият. Извърнах поглед — не исках да срещам наглите им погледи, нито пък да виждам бойните им знамена в златно и черно, забити в земята. Наблизо, припичайки се на слабото утринно слънце, се бяха изтегнали верните им псета. Кастеланът — опитен воин, който беше служил при стария крал — бързо пристъпи напред и приветства кралицата с кратка, но много любезна реч. Управителят на замъка сякаш беше отгатнал, че Изабела не изпитва особени симпатии към Лисабонеца и неговата пасмина. След като формалностите по посрещането ни приключиха, слугите ни отведоха в някогашните покои на игумена, разположени на най-горния етаж от южната стена. Кастеланът, Бог да го благослови, направи всичко по силите си, за да настани кралицата удобно, но покоите на игумена не бяха нищо повече от едно орлово гнездо. От едната му страна се откриваше гледка към замъка, а от останалите три — към мрачното, развълнувано море, притиснато от тежки, навъсени облаци. Покрай тесните бойници непрестанно прелитаха чайки, които огласяха пространството от зори до мрак. Напоеният с морска сол северняк духаше свирепо и все напираше да проникне през дебелите капаци на прозорците и тежките завеси, които ги покриваха. Отвъд стените на замъка се простираше безбрежна пустош, а между тях непрекъснато се стелеше гъста мъгла, която често ни покриваше като саван, поглъщайки всеки звук и размивайки очертанията на всеки предмет и човек.
Куриерите идваха и си отиваха, трополейки по подвижния мост над рова. Едуард и Гавестън бяха преценили ситуацията напълно погрешно. Графовете бяха отминали Йорк и бяха продължили след кралската свита. Явно никой не се интересуваше от шотландските войски, които прииждаха от север, нито пък от съюзилите се с Брус фламандски капери, които настъпваха към крайбрежието. Кастеланът, разбира се, беше осведомен за събитията, така че Тайнмаут беше в пълна бойна готовност. Тримата Бомон, които ни придружаваха, се опитаха да се наложат, но управителят на замъка не се даде нито на тях, нито на аквилите. Вместо това умело убеди кралските любимци, че трябва да се включат в охраната на замъка, и в крайна сметка те приеха. И така, нокталиите се настаниха в стражевата кула; Бомон — в покоите на игумена, а аквилите и тяхната свита заеха позиция на Дъкет Тауър — източната кула, издигаща се над морето.
Дните минаваха Изабела си почиваше, затворена на сигурно място в покоите си. Дьо Монтегю беше убеден, че Озъл се е прикрил сред придошлата в замъка тълпа, мотаеща се из замъка, а тя беше доста шарена. В крепостта се стичаха множество занаятчии и търговци, скитници и местни жители, които очакваха със страх това, което предстоеше да се случи. И най-накрая то се случи — замъкът беше напълно изолиран. Никакви вестоносци или пратеници. Никакви каруци с провизии. Никакви странстващи проповедници, занаятчии или търговци. Да, все още изпращахме съгледвачи, но те така и не се връщаха. Нощем из пустошта грейваха огньове, същото се случваше и в обвитото от мъгла море. Кастеланът поиска аудиенция при Изабела. Тя го прие в личните си покои, облечена с вълнена рокля, кожени обувки и пелерина, плътно увита около врата и гърдите й. Стаята се осветяваше от потрепващи факли и се отопляваше от припукващи мангали, които прогонваха злите духове, витаещи из вездесъщата мъгла. Независимо че Изабела го покани да седне, кастеланът — опитен войн със сурово лице — настоя да коленичи в краката й. После отправи поглед зад гърба й, където стоях аз, и към стола от дясната й страна, в който се беше настанил Дънивед.