Завърших тази част от стенописа си в навечерието на Благовещение, когато зимата тъкмо се готвеше да отстъпи място на пролетта. Тези последни сцени ми напомниха за хрониката ми и ме върнаха към онзи кървав Великден през далечната 1312 година, когато едно жестоко убийство, извършено сред призрачните поля край Йорк, сложи началото на дълга поредица от смъртоносни предателства.
Първа глава
Моята прескъпа и всемогъща господарка.
През пролетта на 1312 година Изабела Френска вече се беше превърнала в истинска жена. Кралицата беше на шестнайсет години и по нищо не отстъпваше на приказните героини от романсите, които така настървено четеше. Снагата й беше висока и стройна, русите й коси блестяха като злато, устните й приличаха на току-що напъпил розов цвят, а ангелското й лице се озаряваше от поразителни светлосини очи с необичайна, леко издължена форма — наследство от майка й, Жана Наварска. По онова време по високите етажи на властта цареше пълен хаос. Великите лордове яростно се съпротивляваха срещу Гавестън, който беше провъзгласен за граф на Корнуол и се беше превърнал в дясната ръка на Едуард. Знамето с герба на фаворита — великолепен червен орел с разперени криле, което се вееше над кралския двор, бодеше очите им и разгаряше пламъците на междуособната война. Английските благородници се събираха в тази или в онази църква, протягаха ръце и тържествено се заклеваха да свалят и стъпчат това знаме, докато един ден не свикаха войниците си и не потеглиха към Лондон, предвождани от братовчеда на краля, Томас Ланкастър. Уви, когато стигнаха дотам, откриха, че кралят и неговата „кучка“ — подигравателното прозвище, което бяха измислили на Гавестън — вече са заминали на север, за да се укрият зад крепостните стени на Йорк. Целият кралски двор се беше преместил във францисканската обител „Сейнт Мери“, разположена между портите на замъка и река Ус — великолепен манастирски комплекс, построен около внушителна църква с висока камбанария. Все още си спомням нефа14 и олтара на параклиса, изпълнени с благословената светлина на хиляди свещи и украсени с образите на Възкресението и Светата Троица. Пък и как бих могла да ги забравя — не след дълго този Божи дом щеше да се превърне в арена на убийства. Но нека караме поред. И така, кралските слуги се настаниха в сградите, простиращи се от Бутам Бар до Фишъргейт Бар15, а аз и господарката ми заехме стаите над главния двор на манастира.
Изабела се беше променила. Аз — също. Бях само с няколко години по-възрастна от кралицата, а вече се бях издигнала до нейна любимка и единствена довереница. Останалите членове на домакинството й си шушукаха, че с невзрачното си лице и безцветни коси съм приличала на бледа сянка на господарката си. Така си беше — никога не съм била красавица, макар че Дьо Монтегю все казваше, че очите ми били лъчезарни, лицето ми — бяло като слонова кост, а устните ми — създадени само за целувки. Ласкател! Всъщност не — моят любим беше почтен мъж. Дали думите му са били просто една благородна лъжа? Все едно, аз лекувах кралицата, съветвах я и се грижех за делата й. Често ме викаха да присъствам на заседанията на съвета на краля и дори ми искаха мнението по разни въпроси. Връзката ми с кралицата определено се беше задълбочила: пред останалите аз бях нейна придворна дама, а насаме — най-близката й приятелка. На практика аз се грижех за цялото й домакинство. Аз бях тази, която надзираваше кухните и помещенията за миене на съдове, и тази, която поддържаше реда в канцеларията й и в огромната й гардеробна. Аз държах ключовете за ковчежетата със скъпоценностите й и за сандъците, в които се съхраняваха роклите й. Аз плащах на вестоносците като Джон де Мойн, аз изписвах златотъкани платове за главния олтар на францисканската църква, аз отговарях за доставките на круши от Галоуей — любимият деликатес на кралицата, и на сиренето „Грюер“, което баща й изпращаше от Париж заедно с куп наставления. Филип Френски много държеше да се увери, че дъщеря му спазва правилната линия на поведение — особено спрямо кралския фаворит. Хубавец беше този Гавестън, пък и умът му сечеше като бръснач! Мнозина са ме питали какви са били отношенията между него и Изабела. Честно казано, и аз все още не съм си отговорила на този въпрос, макар оттогава да изминаха десетки години. Разбира се, имам някои подозрения, но не мога да ги докажа. Независимо дали бяха сред хора, или оставаха насаме, Гавестън и кралицата се държаха като двама привързани един към друг братовчеди, а разговорите помежду им винаги преливаха от любезност. Не усещах между тях да има напрежение; същото важеше и за отношенията между краля и кралицата… поне до онзи съдбовен Великден.