Нямах отговор и на този въпрос, така че отидох да се видя господарката си. Изабела почти не излизаше от стаята си — понякога четеше, друг път спеше, а нерядко просто стоеше пред бумтящата камина, загърната в плаща си, и се взираше в пламъците на огъня. Коленичих пред нея и поставих ръцете си в скута й.
— Матилда, ma petite55 — усмихна ми се кралицата. — Какво има?
— Все същото, господарке моя. Тревожа се, че сте се затворили тук като някой отшелник в килията си. Почти не излизате, освен сутрин и вечер, за да подишате малко чист въздух. Преди разговаряхме, а сега вие мълчите.
Изабела докосна лицето ми.
— Матилда, ако ти кажа… Не, не мога.
— Кажете ми поне това, ваше величество — примолих й се аз, — кой нареди на „Крилатият дракон“ да дойде тук?
По лицето на Изабела се разля усмивка.
— Аз, Матилда.
— Но защо, господарке моя? Какво очаквате да се случи?
— Не знам, Матилда. Просто исках да съм подготвена за всякакъв развой на събитията. Ако не успея да избягам по суша, очевидно трябва да тръгна по вода. Капитанът на „Крилатият дракон“ ми е добър познайник. Почтен човек е. Ще чака, докато не му дам заповед да отплава. Не мога да ти кажа нищо повече, Матилда.
— Ами бойните кораби на баща ви?
Изабела не се изненада от този въпрос — кастеланът явно я беше осведомил за последните новини от крайбрежието.
— Делата и плановете на баща ми, Матилда, засягат само него и онези, които се крият в сянката му. Успя ли да разбереш — приведе се тя към мен — как е загинал Кенингтън?
— Ваше величество, твърде добре ви познавам, за да ви позволя да отклоните вниманието ми по този начин.
Кралицата отметна главата си назад и се засмя.
— В такъв случай, Матилда, всичко, което мога да ти кажа, е следното: vide atque tace — дръж си очите отворени, а устата — затворена.
По-късно семейство Бомон поканиха мен и Дънивед в стаята на Анри — може би най-добре обзаведеното помещение в целия замък. В покритата камина с причудлива форма пращяха цепеници, а на трапезата бяха поднесени чудни ястия, придружени от разкошни вина — явно личните готвачи на адската троица здравата бяха изтормозили слугите от кухнята на замъка. Стените бяха покрити с изящни гоблени, чиито златни и сребърни нишки проблясваха на светлината на множеството свещи. Подът беше идеално пометен и изтъркан до блясък с морска вода, а отгоре му бяха поръсени билки. Изобщо на фона на студения и мрачен замък тази стая беше изключително топла и уютна. Самите Бомон се бяха издокарали във великолепни премени и се държаха просто очарователно. Разбира се, едничката им цел беше да научат какво се крои в двора на кралицата, а кой можеше да ги уведоми по-добре от изповедника на Изабела и нейната сянка, както презрително ме наричаха те? Странна вечер беше. Седяхме в онази огромна стая, окичена с щитове и гоблени, огънят бумтеше, мангалите припукваха, а слугите ни носеха блюдо след блюдо. Постепенно разговорът премина от обичайните любезности към тревожното положение. Тъкмо тогава Бомон разкриха картите си. Те бяха влиятелни благородници с огромни владения в Шотландия и направо се ужасяваха от перспективата кралят да постигне споразумение с Брус и така да ги лиши от един доста солиден източник на доходи.
— Какво споразумение? — остро попита Дънивед.
— За осигуряване на помощ срещу графовете и подкрепа за Гавестън в замяна на признаване на претенциите на Брус — промърмори Луи.
Думите му предизвикаха неловко мълчание. Лейди Вески се взря в таванските греди, а самият Луи се престори на много заинтригуван от винения си бокал. Анри пък забарабани с пръсти по покривката от златотъкан брокат. Откритият въпрос на Дънивед ги беше сварил неподготвени.
— А какво ще стане, ако лорд Гавестън бъде отстранен окончателно? — продължи внимателно доминиканецът.
Тишината, която настъпи този път, беше направо зловеща.