— Как сте, мистрес? — протегна се Поклонника през масата и ме потупа по ръката. — Виждате ми се обезпокоена.
— Грешите — сопнах се аз. — Пък и защо да се безпокоя? Все пак съм в компанията на човек, който се представя ту за поклонник, ту за францискански монах и така съвсем спокойно си влиза и излиза от манастира, където бяха убити трима души.
— Така е, мистрес, манастирът действително се превърна в арена на убийства. Всички ние трябва да бъдем предпазливи.
Вгледах се внимателно в този хитър мъж и съжалих, че го бях пренебрегнала преди. Улисана в задълженията си в кралския двор, не бях осъзнала, че настаняването ни в манастира може да привлече нежелано внимание.
— Откраднахте ли ги? — попитах го аз, посочвайки към францисканските му одежди.
— Взех ги назаем — Поклонника отмести чашата си и облегна лакти на масата. — Обещах да не ви лъжа, мистрес, и смятам да изпълня обещанието си. И аз като вас се срещнах с брат Юсибиъс. Какво ли не събираше този звънар — монета оттук, поклоннически знак оттам…
Спомних си колекцията от дрънкулки на Юсибиъс, скътана в костницата.
— Значи му платихте и той ви снабди с това расо и тези сандали, така ли?
— Разбира се.
— Но нали уж сте беден поклонник? Откъде взехте пари?
— Ще стигнем и дотам.
— Но така вие можете да влизате и да излизате от манастира когато си пожелаете…
Поклонникът сви рамене.
— Откъде да знам, че не сте убиец?!
Поклонника се усмихна и се облегна в стола си.
— Никога не съм се качвал в онази кула — промърмори той. — Височините ме плашат до смърт.
— Но сте говорили с брат Юсибиъс? — намеси се Дьо Монтегю.
— О, да, срещнахме се в костницата. Всъщност той ме заведе там и дори ми показа колекцията си. Освен това ми се похвали, че не бил толкова глупав, за колкото го мислели.
— Той може да е знаел кой е убиецът — прошепнах аз.
— Може — съгласи се Поклонника. — Вие също сте слизали в костницата, нали, мистрес?
— Да.
— Двамата с Юсибиъс се видяхме там след смъртта на Ланъркост. От една страна, той се държеше като глупак, но от друга, имаше невероятно набито око и заключенията, които си беше направил за своята общност и за кралския двор, бяха изключително точни. Освен това знаеше малко латински и можеше да рецитира молитвите „Отче наш“ и „Слава Тебе, Царице Небесна“. Известно време звънарят ми обясняваше, че нищо не било такова, каквото изглеждало, а после ме попита за светлината и за тъмнината.
— За светлината и за тъмнината ли? — учудих се аз.
— И аз първоначално се озадачих, но Юсибиъс, разбира се, живееше с църковната литургия. Най-запален беше по ритуалите, изпълнявани по време на Страстната седмица. Накрая схванах, че ми говори за утренята на Велики четвъртък, когато светлината символично се гаси, и за фразата от Светото писание — tenebrae facta.
— „Настана тъмнина“72 — преведох аз.
— Да, да. Та Юсибиъс ме помоли да му напиша думите за „светлина“ и „тъмнина“ на латински. Надрасках му ги на едно парче пергамент, но той явно не искаше това. Посочи ми към бялата стена и ми подаде късче въглен. И така, аз написах lux et tenebrae — светлина и тъмнина. Известно време Юсибиъс просто седеше и се взираше в надписа, а после промърмори: „Да, това е то: черно и бяло, светлина и тъмнина.“
— А каза ли ви нещо за тримата Бомон?
— Наричаше ги „велики лордове“ и много се радваше на едно копче с техния герб, което беше намерил в розариума.
Взрях се в окъпаната от лунната светлина градина. Значи, сянката, която бях видяла в костницата, беше взела това копче от колекцията на Юсибиъс и нарочно го беше оставила до входа към подземието, за да ме заблуди.
— Мистрес?
Погледнах към Поклонника.
— Имали ли сте вземане-даване с Ланъркост или с Лейгрейв? — попитах го.
— Не, но те са идвали тук…
— В „Огненото гърне“ ли? — учуди се Дьо Монтегю.
— Че защо не? Кръчмата е далеч от двора. Съдържателят ми каза, че били доста наквасени и той гледал да ги избягва. В крайна сметка, човек не знае какво може да очаква от двама влиятелни царедворци, въоръжени с мечове и ками.
72
От Матея свети Евангелие, 27:45. Става думи за момента след разпъването на Христос, когато земята била обхваната от мрак. — Б.ред.