— Стига вече с това изгнание — сопнах му се аз, без да се замислям. — На краля вече му е дошло до гуша от подобни искания и определено няма да се остави да бъде воден за носа от хора като Ланкастър и Пембрук.
— Значи consummation est22, така ли? — попита ме шепнешком Дънивед. — Това ли искаш да ми кажеш? А ако избухне гражданска война? Кой ще ни защити тогава? Мислех си, че вече съм оставил воюването зад гърба си! Сега съм свещеник, Матилда, а не рицар — той замълча, заслушан в звъна на камбаните, който долетя от високата камбанария на църквата. — Тук има нещо фалшиво — промърмори той тихо.
— Какво имате предвид, братко? — попитах го аз.
— Нищо — отвърна ми той и пак ме потупа по ръката.
Обърнах се и се вгледах в лицето на този загадъчен доминиканец. Скулите му бяха високо разположени, погледът в очите му беше бдителен, масивната му брадичка беше гладко избръсната, а на дясната му буза имаше трапчинка. Този човек явно смяташе, че действа по Божията воля, и не изпитваше никакви съмнения относно пътя, по който беше поел. Дънивед се загърна по-плътно в черно-бялото си расо, а после попипа въжето, вързано около кръста му, плъзгайки пръстите си по трите възела, символизиращи свещените обети, които беше положил — за смирение, бедност и целомъдрие. Накрая промърмори нещо в смисъл, че Божията воля се изпълнявала, стана и заситни през двора. Докато го гледах как се отдалечава, реших, че трябва да внимавам с него. Продължих да вярвам в тази си преценка още петнайсет години след онзи съдбовен Великден на 1312 година.
— Матилда, Матилда!
Огледах се. Дьо Монтегю, наметнат с плащ и обут в ботуши с шпори, стоеше на прага на вратата, която водеше към общата зала на манастира.
— Трябва да тръгваме — махна ми с ръка той.
И така, аз се присъединих към мъжете, които се бяха събрали пред конюшните. С нахлупените си качулки и плътно загърнати плащове те изглеждаха като група монаси, готвещи се да тръгнат на поклонение, но под тъмните им одежди се криеха мечове и ками, а от седлата на конете им висяха бойни брадви и арбалети. Някога тези бойци с гордост бяха носили името „тамплиери“, но после кралят и папата ги бяха обявили за престъпници. Тези, които бяха успели да избягат, се бяха насочили на север и бяха поискали убежище от Робърт Брус. Шотландският пълководец беше проявил милост, а и голяма доза здрав разум, и с радост беше приветствал опитните тамплиерски воини в редиците си. И така, спасените скъпоценности и документи на Ордена вече бяха изпратени отвъд северната граница, а неотдавна след тях бяха тръгнали и петима войници, натоварени с още сандъци и ковчежета. Тъкмо с тези мъже трябваше да се срещнат Дьо Монтегю и останалите при Дяволската дупка. Щяха да ги разпитат какъв прием са получили в Шотландия, а после щяха да ги отведат обратно в Йорк. Нищо не се записваше, тъй като Брус беше обявен за враг на Английската корона и всеки, който бъдеше обвинен, че е водил преговори с него — независимо, че самият Гавестън също тайно се пазареше с шотландците — щеше да бъде осъден за държавна измяна, а после обесен и разчекнат.
Дьо Монтегю ми беше обяснил всичко това предварително. Аз щях да ги придружа, тъй като разполагах с разрешителни, подпечатани от краля, които щяха да осигурят на мен и на спътниците ми безпрепятствено придвижване. Някогашните тамплиери бяха дошли да вземат Дьо Монтегю от манастира и вече бяха готови за път. Мен ме поздравиха с мърморене и кимане. Разпознах двамина от мъжете — Саймън Естивет, който беше заел длъжността на Велик магистър на Ордена на тамплиерите в Англия, след като Уилям дьо ла Мор беше хвърлен в тъмницата на Кентърбъри, и Озъл Ирландеца, който обичаше да се хвали с келтския си чар и темперамент. Всъщност, Озъл беше убиец до мозъка на костите си и беше решен да потърси разплата за страданията, изтърпени от тамплиерите. Слава богу, присъствието на Дьо Монтегю и положението ми в двора на кралицата ми осигуриха ако не приемане, то поне търпимост от страна на тези сурови мъже, подложени на жестоки гонения. Озъл беше единственият, който ме нарече по име и ми се притече на помощ, докато се опитвах да се кача на коня си. После Ирландеца се метна на седлото си и за да разведри напрегнатата атмосфера, разказа една мръснишка историйка за някакъв манастир от покрайнините на Дъблин. Според думите му монасите от този Божи дом можели да летят и единственият начин игуменът им да ги върне обратно бил да заголи закръглените задници на монахините и да ги напляска. Неколцина от мъжете се засмяха. Озъл ме изгледа изпитателно, за да види дали е успял да ме накара да се изчервя. Аз му отвърнах рязко, уведомявайки го, че историйката му изобщо не може да се мери с разврата, който цари в английския кралски двор. Той се разсмя и пришпори коня си.