Моята стая в Куийнс Тауър представляваше правоъгълно помещение, чиято единствена украса беше разпятието, окачено на една от мърлявите стени. Леглото обаче беше удобно, а вещите ми спокойно се побраха в осигурения за целта сандък. Кастеланът уреди да ми донесат и едно писалище, един стол, един леген и кана за миене и едно ковчеже за документи, в което да съхранявам принадлежностите си за писане. Подът беше чист, а миризма на плесен и прах почти се прикриваше от благоуханния дим, който се вдигаше от поръсените с билки мангали. Вратата беше масивна и разполагаше както с ключалка, така и с резе. Тесните прозорци пропускаха достатъчно въздух и светлина, а при нужда можеха да се закрият с наличните дървени капаци. Тясната ниша, в която беше разположен нужникът, беше старателно почистена.
И така, аз се настаних възможно най-удобно, но гледах да не се застоявам много-много в стаята си. Вместо това ходех в малкия параклис на Света Богородица или се разхождах из градината около него, отгледана с голяма любов от някой от предишните кастелани и неговата съпруга. Мястото беше направо пленително. Моравите бяха ниско окосени, а билковите и цветните лехи — отлично поддържани. Над грижливо подрязаните храсти се издигаха дървени решетки, отрупани с пълзящи рози. Имаше дори малко езерце с шарани, в средата на което бликаше фонтан, изваян във формата на кула. Самият параклис, до който се стигаше по настлана с чакъл алея, представляваше проста постройка с дървен покрив, който с течение на времето беше придобил златистокафяв оттенък. Олтарната преграда беше богато украсена. Нямаше трансепти, така че колоните, поддържащи тавана, бяха вградени направо в измазаните с хоросан стени, а основите и капителите им бяха оформени като преплетени лози, боядисани в грабващо окото зелено. Близо до вратата имаше древен кръщелен купел — най-обикновен казан, поставен върху ниска подпора. Над него беше изрисуван свети Христофор с младенеца Иисус в ръце. В другия край на параклиса се издигаше малък каменен олтар. Над него беше окачена изящна сребърна дарохранителница с филигранна верига, а до нея висеше олтарен светилник в поставка от мед и стъкло, който обагряше всичко наоколо в рубиненочервени отблясъци. Подът, настлан с плочи в черно и жълто, ми напомняше за шахматна дъска, но това, което ме очароваше най-много, бяха картините по двете странични стени — дванайсет въздействащи миниатюри, по шест на всяка стена, на които бяха изобразени типичните дейности за всеки месец от годината. Рисунките бяха изпълнени в наситено синьо, зелено и кафяво, а сюжетите варираха от угояването на прасета през ноември до клането на волове през декември. В олтара имаше и някаква стълба, по която — както научих по-късно — се катереха слугите, за да почистват мръсотията, натрупала се по тесните прозорци, покрити с рогови пластини. Ризницата75 се намираше вляво от олтара и представляваше доста скромно помещение; всъщност не беше нищо повече от една тясна килия. Рисунките, които някога бяха украсявали стените й, отдавна бяха избледнели, а вратичката, от която се излизаше в градината, беше заключена и залостена с ръждясали резета. Пред малкия олтар на Девата, разположен отляво на главния олтар, бяха поставени един молитвен стол и една молитвена пейка, където се извършване тайнството на изповедта.
Обичах да седя в градината или да се навъртам в параклиса — мястото беше тихо и непретенциозно и ми действаше невероятно отпускащо. За съжаление, покоят му скоро щеше да бъде нарушен от жестоко убийство. През останалото време също не скучаех — макар да бях оставила повечето от медицинските си материали и пособия при кралицата и да нямах възможност да се занимавам със забъркването на лекове, аз скоро си намерих дружка в лицето на знахарката на замъка — дребна старица, която имаше навика да си говори сама, но освен това знаеше безброй начини за лечение на отворени рани, стомашни неразположения или хрема. Щом успях да я убедя, че може да ми се довери, тя незабавно се отпусна и от този ден нататък не спря да бъбри, като най-словоохотлива беше по отношение на собствените си лекове. Вярно, че жените като нея често стават обект на подигравки, но тази старица беше изключително веща лечителка. Познанията й за гъбите например бяха направо необятни, макар че тя лично ги смяташе за особено опасни и така и не беше вкусвала гъба. Освен медицински теми двете със знахарката често обсъждахме и клюките, които се носеха из замъка. Тъкмо от нея научих, че кастеланът не вярвал Скарбъро да устои на многочислена армия и че войниците му открито негодували, задето им се налагало да защитават гасконското парвеню.