— Някой от вас да говори английски? — запита бодро Тристан. Но и да имаше такъв, никой не се обади. — Благодаря все пак. — И той подкани Мариса да продължат.
Навлязоха по-дълбоко в лабиринта. Мариса започна да се чуди дали ще успеят да намерят пътя си обратно. Никога в живота си не бяха попадали в по-отвратително място.
Като минаха следващия завой, тя видя купчина гниещ, смърдящ боклук, в който се ровеха плъхове.
— О, боже мой! — изпищя тя. Ненавиждаше плъховете.
По-нататък по пътя им се откри серия от ниши с горящ в тях огън. Така горещината и смрадта ставаха непоносими, а картината наподобяваше средновековна рисунка на ада. Минаха край своего рода хлебарница, където хлябовете бяха натрупани върху вонящия мръсен под.
— Да не би да търсите хероин? — запита около дванайсетгодишно момче, скрито в сенките зад тях.
— Ах! — извика Тристан. — Намерихме нужното, човек с английски. Ние не се интересуваме от опиати, приятелче. Ние търсим някой от триадата „Уинг-Син“. Можеш ли да помогнеш?
— Тук е територията на Четиринайсет К — отговори то гордо.
— А как да намерим територията на „Уинг-Син“?
Момчето посочи по коридора вляво, където отвратително жестоки на вид тийнейджъри изскачаха от разни врати.
— Благодаря, приятелче. — Тристан докосна ръба на шапката си, а после издърпа Мариса по-надалеч.
— Това не ми харесва — промълви Мариса, като влязоха в друг, по-тъмен коридор, наведени ниско.
— В края на краищата се доближаваме — каза Тристан. — Това момче е първият човек, откак сме тук, който показа, че знае нещо за „Уинг-Син“. Посочи ни накъде да търсим.
Този тесен коридор се отваряше в двора на някаква съборетина. На разкривената й стълбичка седеше едно момиченце.
— Бихте ли пожелали малко хъни12 — запита свенливо то.
— Хъни! — повтори Тристан. — Та това е стар термин.
— Какво означава? — запита Мариса, втренчена в детето. То бе облечено в изподрана китайска дреха с висока яка и традиционна цепка.
— В Австралия ползваме дума с буквата „е“.
— Та тя едва ли има и десет години! — Мариса бе ужасена.
— Ще ви струва само два долара — продължи детето.
— Явно китайците предпочитат проститутките им да са по-млади.
Мариса не можеше да свали поглед от детето, а то я гледаше с празни очи. До този момент Мариса не беше осъзнавала колко защитено е било собственото й детство във Вирджиния.
— Охо! — изсумтя Тристан. — Тържество за добре дошли.
Мариса проследи втренчения му поглед. Група млади хулигани, облечени в кожени якета, пристегнати със стоманени вериги, ги доближаваше. На възраст бяха между петнайсет и двайсет години. Предвождаше ги мускулест около двайсетгодишен мъж. Той вдигна ръка и другите спряха.
— Какво правите тук? — запита заповеднически младежът. — Не знаете ли, че Обграденият град е забранен за гуейлос? — Английският му език беше съвсем правилен.
Тристан му обясни, че искат да се свържат с триадата „Уинг-Син“.
— Защо? — запита младежът. — Опиати ли търсите или секс?
— Нито едното, нито другото — обясни Тристан. — Търсим информация и сме готови да платим.
— Да видим парите ви — предложи бабаитът.
Тристан не знаеше какво да стори. Искаше да облекчи положението си, но не знаеше как. Огледа наблюдаващите го напрегнати лица. Никой не помръдваше, но всички стояха в готовност за действие. Бръкна бавно в джоба си и извади портфейла. Измъкна няколко банкноти и протегна ръка напред.
— Един от тях има нож! — пошепна на ухото му Мариса.
— Бягай! — изкомандва Тристан, като я побутна в посоката, откъдето бяха дошли, и хвърли банкнотите във въздуха.
Мариса се понесе натам. Спъна се и се блъсна в стената. Скоро стигна до мястото, където се сливаха няколкото коридора, и в този момент Тристан я настигна. Той я сграбчи за ръката и се втурнаха по най-широкия.
След себе си чуваха неясно виковете на бандитите. Те бяха поделили набързо парите и сега ги преследваха. Шумовете зад гърба им нарастваха, а това означаваше, че бандитите ги настигат. Тези мръсници имаха предимството, че познават лабиринта.