— Той е в Баалат, трябва да унищожа Баалат.
— Сигурна ли си?
Не, Анаид не беше сигурна в нищо. Помъчи се да разсъждава. Главното бе, че Баалат е най-страшният й враг, най-опасният, който може да й навреди най-много. Ако не я довърши, тя рано или късно ще унищожи жените Омар и… нея самата. А второстепенното бе, че Баалат държи нейния скиптър. Или обратното. Основното бе, че скиптърът е у Баалат, а всичко останало беше по-маловажно.
Видя Деметер да се отдалечава, потъваше навътре в гората и се затича след нея. Остави Дасил сама, в безсъзнание.
— Чакай, Деметер, не ме напускай. Трябва да унищожа Баалат? Това ли е? Трябва да поема по Пътя на Ом? Кажи ми.
Настигна я, но когато постави ръка върху сивата й козина, за да я спре, вълчицата заби зъби в ръката й и леко я нарани. Като предупреждение. Анаид ахна объркана. От раничката бликна капка кръв. Вълчицата изчезна сред гъсталака.
Беше сама.
Никой не я закриляше, никой не бдеше над нея и никой не можеше да й покаже пътя, по който да поеме.
Избухна в ридания отчаяно, безутешно.
Кой ще я насочва занапред? Кой ще й помогне да различи доброто от лошото, значимото от маловажното? Никой ли не забелязва, че е само на петнайсет години? Кога ще я застигне смъртта?
Странно, но съзнанието, че трябва да умре, не я тревожеше толкова, колкото грешките, които бе допуснала. Може би защото хората живеят с мисълта за неизбежността на смъртта още от раждането си. Тъкмо обратното, беше отчаяна, защото се противопостави на жените Омар, не им се подчини, отблъсна майка си и загуби баща си. Дори двете й баби й обърнаха гръб.
„Кураж, Анаид. Бъди смела. Трябва да го направиш. Притежаваш силата на мечката и тази на вълчицата. — Гласът извираше някъде дълбоко от нея самата. Беше леден глас, долитащ много отдалеч. От студената бяла пустош. — Ти не си сама, Анаид. Аз съм с теб и ще ти помогна да продължиш. Не се предавай точно сега."
Анаид избърса сълзите си и се изправи. Ръцете й се превърнаха в орлови криле — достатъчно мощни, за да прекоси Полуострова[26] и да прелети над океана, чак до Блажените острови[27].
„Точно така, Анаид, следвай Пътя на Ом. Ще победим Баалат. Ще има милост за смъртните" — нашепваше й гласът.
Анаид размаха криле и политна към небето, сбогува се с любимия си пейзаж, с приказната си родна страна, изпълнена с планини.
Издигна се във въздуха и дочу сърцераздирателен вик, но не му обърна внимание. Пое на юг към вълшебните острови на гуанчите, към Тейде, планината, чийто кратер се свързваше с царството на мъртвите.
Селене напразно я викаше, молеше я да се върне:
— Не, Анаид, върни се!
Беше безполезно. Анаид се отдалечаваше все повече и повече. Красивата магьосница летеше с коси, развявани от вятъра. Щеше да пътува без отдих, без почивка, без да спира за храна или вода. Така беше стигнала от Сицилия до Урт, така щеше да лети и от Урт до вълшебната планина на остров Чинет.
— Не отивай, Анаид! Това е капан! — извика Селене точно преди да се спъне и да си изкълчи глезена.
Не знаеше дали я болеше глезенът, или я болеше за дъщеря й.
— Не отивай, Анаид, вече не си Омар. Ти си прокълната, Анаид. Не можеш да изминеш Пътя на Ом.
И падна на земята изтощена. Всичко правеше не както трябва. Беше неспособна да поеме някаква посока в живота си и да я следва. Собствената й дъщеря се отклоняваше от правия път непоправимо, а тя не беше направила нищо, за да го предотврати.
— Не отивай, Анаид!!! Летиш в грешна посока! — крещеше до прегракване с пълното съзнание, че тя вече не може да я чуе.
— А ти? Ти не полетя ли в грешната посока?
Изненадана, Селене видя майка си Деметер, изправена пред нея. Вълчицата знаеше, че й напомня за собствените й грешки.
— Всички деца рано или късно изхвръкват от гнездото. Ние, майките, не можем да го предотвратим.
— О, мамо, накарай я да се върне. Отклонява се от пътя.
— Не можеш да го избегнеш. Животът си е неин, тя сама си избира пътя.
— А ако пътят я води към смъртта? Знаеш, че ако влезе в царството на мъртвите, няма излизане, няма да я пуснат. Прокълната е от Оди — отчаяно се противеше Селене.
— И какво смяташ, че можеш да направиш? — попита Деметер.
Селене се хвана за главата.
— Изпълнена съм с безсилна ярост. Искам да се освободя от нея, но не мога. Трябваше да я унищожа, но не съм способна да го сторя.
— Е, и?
Селене поклати глава.
— Не мога да я оставя да умре. Не мога.
— Тя ти е дъщеря и винаги ще бъде. Жива или мъртва. Човек обича и мъртвите.
Селене се разхълца неудържимо, неспособна да го приеме.
27
Islas Afortunadas, или Islas Benditas — Щастливите, или Блажените острови — в класическите и келтските легенди това е раят, в който смъртните, които са го заслужили, са били приемани от боговете. Смятало се е, че тези острови се намират в Атлантическия океан. Мадейра и Канарските острови също претендират да са възможното местонахождение на Блажените острови. — Б. пр.