И изведнъж го съзря. Беше там и я чакаше. Огромен паяк. Клодия беше убедена, че наистина дебне точно нея, и дори не й хрумна мисълта, че всъщност я гони параноята. Беше сянката на гигантско членестоного, с дълги пипала, много на брой — естествено, не ги преброи, но горе-долу, на око, бяха толкова, колкото трябваше да има всеки паяк.
Клодия не нададе ужасяващ вик. Не припадна, нито хукна да бяга. Събра цялата смелост на сицилианската си кръв и като скочи, както нейните прабаби бяха връхлетели върху първите римляни, попаднали на острова им, здраво халоса с джобното си фенерче предполагаемия паяк.
Тутакси си даде сметка за две неща. Паяците не крещят, когато ги удариш, и че не е чак такава пъзла, за каквато се мислеше.
Вдигна фенерчето от земята и насочи лъча към жертвата си. Беше чисто и просто ръка, тънка и дълга, с пет пръста, ръката на момиче с изплашено лице. Клодия се извини как да е:
— Съжалявам, помислих те за паяк.
Щом го изрече, осъзна, че е най-глупавото извинение на света. Момичето обаче се усмихна и на Клодия й се стори, че вижда как прелестна пеперуда изпърха на лицето му. Беше очарователна мила усмивка. Клодия му подаде ръка и му помогна да стане.
Моментално си паснаха. За броени минути Дасил и Клодия станаха приятелки и осъзнаха колко чудесно се разбират. По свой си начин и в свой стил и двете се вълнуваха от едно и също: Анаид. И негласно, без да го признават, и двете имаха една и съща цел: да й помогнат.
Дасил обаче разполагаше с много повече информация, отколкото Клодия. Разказа й всичко, което знаеше, докато бяха в кухнята и похапваха вкусни спагети „а ла карбонара"[33], приготвени със забранена магия. Клодия дъвчеше машинално, с угрижено лице.
— Значи Анаид даде омайно биле, пи от забранената чаша и произнесе заклинание за връщане към живота?
Дасил я защити:
— Графинята я излъга, а и тя ми спаси живота.
— Какъв ужас!
— Тя не искаше…
— Но го е направила — както винаги трезвомислеща, отсече Клодия.
Дасил потрепери.
— Прокълната е и ще умре.
Клодия не я разбра.
— Тя е Одиш. Не може да умре.
Дасил се заинати:
— Чух много добре Селене. Проклятието на Оди я обрича на смърт.
Клодия се задави. Едно е да заколиш заек, но съвсем друго — да говориш за смъртта на приятелката си.
— Но кога? Как? Къде?
— По Пътя на Ом, в царството на мъртвите. Ако влезе в него, жива няма да излезе.
Клодия беше ужасена.
— Искаш да кажеш, че Анаид е готова да поеме сам-самичка по Пътя?
Дасил кимна утвърдително. Беше свикнала с мисълта още от малка и не я плашеше, макар и да бе напълно разбираемо, че дори само при споменаването на Пътя на мъртвите на живите им се смръзва кръвта.
— Но няма да го направи.
— Откъде си толкова сигурна?
— Ариминда ще й попречи.
— Коя е Ариминда?
— Моята учителка, тя е натоварена със задачата да посрещне избраницата и да я въведе в света на мъртвите.
Клодия почувства да я полазват студени тръпки.
— И защо смяташ, че ще й попречи?
— Аз лично я предупредих, че пристига. Помолих я да я задържи и да не я пуска да влезе в света на мъртвите.
Клодия се успокои.
— И ако не тръгне по Пътя, накъде ще се насочи?
Дасил сви рамене.
— Предполага се, че ще потърси скиптъра на властта. Привлича я неудържимо и ще отиде там, където е той.