— Ягуарките, колибрите, пернатите змии… Ходят наперено като свадливи петли, дуят се, сипят заплахи и дават бойни команди, подкокоросват се едни други, въобразявайки си, че ще победят Одишките.
Анаид все така не проумяваше за какво говори. Клановете на ягуарките, на колибрите… Нима Омар се въоръжават? Анаид се усмихна. Възможно ли е? Нима най-после жените Омар са загърбили пораженческите си настроения и им е писнало да се примиряват с ролята си на вечни жертви?
Едрогърдестата жена внимателно взе с два пръста малко пържени паститас[34], тънки колкото кутрето й, сложи ги в хлебче, за да стане като питка с пълнеж, поръси я с чили и я подаде на Анаид.
— Яж, момичето ми, че си доста слабичка. Откъде идваш? Дълго ли пътува?
Анаид кимна и понечи да обясни, че наистина пътят й е бил дълъг и уморителен, но жената сякаш не я виждаше. Анаид дъвчеше с охота, беше много вкусно.
— Когато си възвърнеш силите, ще ми помогнеш да сложим малко ред в тая бъркотия. Изглеждаш ми доста млада, но с тоя знак, дето го носиш на ръката си, и с твоята харизма със сигурност ще спечелиш всеобщо уважение. Моята племенница вече не ме слуша, ама никак. Хванала се е да учи бойни изкуства с някаква етруска змия, много нахално същество с късо подстригана коса, което се раздвоява пред противниците си Одиш и подскача като бълха. — Жената вдигна глава към тавана на пещерата и сплете молитвено пръсти. — Не си отивай, майчице 0, не ни изоставяй!
— Аурелия? — подскочи от изненада Анаид.
— Познаваш ли я?
— Чувала съм за нея. Тя е внучка на Лукреция.
Жената Омар от змиите се натъжи:
— Великата змия Лукреция, матриарша на етруското племе, беше много уважавана дама, но внучката й е истинско куку.
Анаид се оживи.
— Тук ли е Аурелия?
— Ами да, разбира се, момичето ми, тук са змиите, вълчиците, костенурките, орлиците, мечките… Пристигнаха тук, изсипаха се от въздуха, изляха се от търбусите на самолетите и наводниха клисурата като истинско нашествие.
Странно. Колко време бе минало, откакто Анаид се впусна в дълбините на Пътя на Ом?
— Кой ден сме?
— Щом питаш… днес сме двайсети.
— Кой месец?
— Септември.
Анаид се задави. Бяха изминали три дълги месеца, откакто изчезна в недрата на Тейде. Какво ли се бе случило междувременно? Лакомо отхапа голямо парче от вкусната питка. Отпи още малко от пулкето и погълна последните залци от вкусотията, като си облиза пръстите. Омарките бяха решили да действат и тази жена, очевидно не коя да е, не я бе разпознала. Беше я помислила за една от всичките, за обикновена Омар. Толкова ли е мръсна косата й, та червеният цвят не личи?
— И къде са всички те?
— Обкръжават безсмъртните, а аз дойдох да помисля малко и да се допитам до моята Росита. Мъдра е и ще ме чуе. И ето, дойде ти, тук, в моята пещера, без да съм те очаквала. Намерихте полумъртва. Беше като знак, изпратен ми от огъня. И така, сега храня теб — пратеничката на клана на вълчицата, за да сложиш ред в този курник.
— Лельо Коатликуе, какво шепнеш на ушенце на тази вълчица?
Анаид извърна глава. В контражур тъмнокосо момиче, облечено в дънки и полар, със същия накит под форма на полумесец, като този на леля си, стоеше на входа на пещерата, с атаме в ръка.
— Нищо, което ти да не знаеш. И да вземеш да прибереш атамето си в мое присъствие. Да влизаш в пещерата така въоръжена, е признак на лошо възпитание.
Девойката се изненада:
— И как така я видя? Нали си сляпа или нещо послъгваш?
Ужасена, Анаид махна с ръка пред втренчения поглед на Коатликуе. Очите й не последваха движението и тя си даде сметка, че Коатликуе не беше видяла червената й коса, понеже е сляпа. Притесни се и потърси нещо, с което да се прикрие. Мярна хубав бродиран шал, който щеше да й свърши работа. Наметна го на главата и раменете си и се усмихна, прикривайки смущението си, на новодошлата, която, заслепена от светлината, постепенно се мъчеше да привикне към тъмнината в пещерата. И като си придаде нехаен вид, се приготви да си изиграе ролята…
— Виждам, че решението да се поведе открита борба не се приема добре от матриаршата на ацтекския клан на змията.
Момичето прибра оръжието си.
— Матриаршите поначало са настроени отрицателно към промените.
В очите и в цялото й държание Анаид прочете решителност и нещо, което отдавна не беше виждала в поведението на Омар — смелост. Съжали, че не може да й разкрие истинската си самоличност. Представи й се под фалшиво име:
— Диана Долц, дъщеря на Алисия, внучка на Марта, от клана на вълчицата.
34
Pastitas — тънки като пръчици или кръгли тестени произведения (като курабийки или соленки), обикновено с плънка с нещо сладко или солено. — Б. пр.