Паднаха на земята, вкопчени един в друг, подобно на гигантско чудовище, което се търкаляше като кълбо в неравна битка със самото себе си. Виковете на младата жена бяха заглушени от силния лай на животното, което, следвайки инстинкта на свирепите си предци — вълците, я затисна с четирите си лапи и застрашително доближи муцуна до шията й.
— Неееееее! — изпищя от страх тя.
Хъскито обаче изобщо не й обърна внимание и с грапавия си език започна да я лиже по ушите, по изящното носле, по порцелановото лице и дръпнатите й очи, като не спираше да върти радостно опашка.
— Остави ме, Тео. Казах, остави ме — заповяда Сармик, в напразни усилия да се изправи и да се освободи от тежестта му. — Хук[36], Тео! Долу лапите! — заповяда тя авторитетно, като опитен водач на кучешки впряг.
Тео реагира на заповедта, дръпна се кротко встрани и я остави да стане.
Сармик се загледа в намръщените му очи. Беше ядосана.
— Лошо, Тео, много лошо. Нали знаеш, че не биваше да идваш. Знаеш го, нали?
Кучето изскимтя и наведе глава, докато накрая я свря между предните си лапи. Беше се проявило като непослушно куче.
— Завързах те с каиша, за да не ме последваш, а ти си го прегризал. Това е лошо.
Хъскито я слушаше, долепило глава до земята.
— Заслужаваш да те накажа…
Разбрал, че е сбъркал, Тео я погледна с откритата невинност, на която са способни единствено кучетата, конете и децата. Неговата преданост беше извън всякакво съмнение и Сармик протегна ръка и го хвана за муцуната, но вместо да го удари, нежно го погали.
— Ех, Тео, Тео, невъзможен си…
Тео й близна ръката и пак замаха с опашка.
— Не искам да се излагаш на опасност. Трябва да се връщаш. Чу ли ме? Трябва.
Тео я чуваше, но не искаше да се отделя от нея.
— Ще бъде много трудно, Тео. Това е последното ми изпитание и не знам дали ще мога да се справя.
Тео я слушаше с нямо обожание. Сармик го почеса зад ушите и посочи наниза си от мечи зъби.
— Мечката майка ме закриля и с нейната помощ не се страхувам. Ти не си ми необходим.
Сякаш разбрал думите й, Тео се натъжи.
Сармик се изправи, отвори торбата и се разрови за последните си останали провизии. Извади парче осолена риба, хъскито беше лудо за това лакомство. Вдигна го във въздуха и го размаха под носа му, даде му да го подуши, а после замахна силно и го хвърли надалеч, чак в урвата.
— Хайде, върви. Намери го. Търси, Тео.
Тео се поколеба за секунда и Сармик го подкани:
— Върви, Тео. Върви за рибата…
Хъскито се спусна към плячката, следвайки инстинкта, повиците на стомаха си и навика да се подчинява на господарката си. Но импулсът му бе краткотраен. Измина няколко метра и спря. Нещо по-дълбоко, навярно любов, го накара да спре, да се обърне и отново да тръгне след фигурката, която се изкачваше към върха.
Този път на Сармик сърце не й даде да се раздели с вярното си хъски.
Глава двайсет и седма
Селене бе седнала в поза „лотос" с изправен гръб, с почти спряно дишане, с длани, величествено събрани за молитва, и с притворени клепачи. Видимо концентрацията й беше пълна, но все пак умът й не бе изцяло отнесен в медитация. Колкото и да се опитваше, не можеше да престане да мисли, не можеше да се освободи от чувствата, които постоянно я връхлитаха, разбъркани като във взривоопасен коктейл от емоции. Проклетите вълнения отново и отново я завладяваха и надвиваха волята й. Не можеше да овладее превъзбудата си от онова, което току-що бе научила от своите посестрими.
Само преди няколко часа бе узнала, че Анаид се е върнала от Пътя на Ом. Анаид, детенцето й, скъпата й дъщеричка, беше жива. Новината й дойде като бомба и не знаеше къде да се дене от радост, докато девойката Мецтли й разказваше как млада вълчица се е появила като по чудо в пещерата на леля й, змията Коатликуе, в подножието на Естаксиуатл. Обясняваше, че била със сини като морето очи, бяла кожа и на ръката си носела знака на великата вълчица майка; идвала от дълъг път и била изтощена, но неочаквано изчезнала, сякаш потънала вдън земя.
Селене с нетърпение я зачака, часове наред. Нямаше как да не я потърси, нуждаеше се от помощта й. Не само като нейна майка, а вече и като велик племенен вожд. Беше принудена да поеме военното командване, както и ролята на фалшива избраница, за да не остави сиротни жените Омар и да има кой да ги ръководи и поведе на война. Матриаршите, посветени в тайната, решиха на никого да не казват, особено когато се увериха колко е силна вярата на хората в мита и какво объркване настана по повод на това кой кой е. Само малцина бяха чували името на Анаид, прокълнатата избраница, но мълчаха, защото произходът й от Одиш беше особено болезнена тема и истината можеше да предизвика страшни последици. Помогна й и случайността, когато един ден млада мечтателна катерица коленичи на брега на езерото Науалак пред червенокосата Селене, която тъкмо се канеше да организира батальон, и шумно я приветства, обръщайки се към нея с всички почести като към избраницата. След нея много други я последваха, мълвата се разнесе и вместо да я опровергаят, матриаршите помолиха Селене да приеме новата роля. Докато накрая всички й повярваха с цялата си душа и у тях се затвърди убеждението, че Селене е избраницата от пророчеството. То бе прекалено дълбоко вкоренено в съзнанието и във вярванията на всички Омар и не биваше да ги разочароват. От поколения наред се говореше за вълчицата с огнените коси, която ще се домогне до скиптъра, ще овладее свръхестествената му сила и с помощта на магията ще се изправи срещу страшните Одиш, за да освободи Омар от хилядолетния им гнет. И Селене изигра чудесно ролята си. Беше събудила всеобщото недоволство, бе разбунила духовете и бе успяла да мобилизира племената да се вдигнат и да се подготвят за война. Веднъж провъзгласена за великата матриарша и въздигната на висока почит като избраница, тя стана неоспорим лидер на войската Омар.