Ако се окажеше така, безброй пъти би предпочела мъртвите да я бяха задържали в подземния си свят.
Беше напрегната, задушаваше се от мъчително безпокойство и не спираше да прави догадки какво ще се случи на другия ден. Беше мобилизирала личната си гвардия, като им бе наредила да издирят Анаид, но те бяха открили само една инуитка Омар, от клана на мечката, която, придружена от кучето си, се изкачваше бавно към върха на Попокатепетл, там, където нямаше високи дървета, където виелицата брулеше лицето и леденият студ хапеше откритите части на тялото. Момичето им беше обещало, че ще стои на пост и ще наблюдава от билото, за да не ги изненадат жените Одиш в тил, откъм конуса на вулкана.
Селене продължаваше да стои в позата „лотос" и отново се мъчеше да постигне концентрация. Упражняваше се да контролира дишането си и да го забавя. Поемаше въздух и го задържаше колкото се може по-дълго, а после пак и пак. Отговорностите й като водач не й позволяваха да се отпуска и да проявява слабост и униние. Всички погледи бяха приковани в нея. Какъвто и да е резултатът, утре щеше да бъде решаващият, великият ден. Преди това я очакваше дълга нощ.
— Прости ми, Селене, че нарушавам спокойствието ти. Случи се нещо много важно.
Селене вдигна очи, в които се четеше нескрита уплаха. Пред нея стоеше здрава и яка Омар, скорпионка манчу[37], бледолика, с права коса и леко дръпнати очи, въоръжена сатамето си, видимо развълнувана.
— Открихте ли вълчицата?
— Не точно, Селене.
Селене посърна.
— Нали знаеш, че битката е утре и избраницата трябва да прекара тази нощ в усамотение и размисъл?
— Да, знам.
— И въпреки това ме прекъсваш?
— Важно е.
— Тогава говори, Шон Ли.
Беше много добър боец, владееше до съвършенство източните бойни изкуства. Беше се спряла на нея измежду хиляди други, за да я включи в прецизно подбрания елитен отряд, който да пази пещерата на матриаршите.
Вярваше, че е доверен човек, доказала предаността си.
— Заловихме един мъж. Не е нито археолог, нито случайно изгубил се алпинист. Търси теб и твърди, че носи новини за младата вълчица.
Селене пребледня и скочи, обзета от неясно предчувствие.
— Рус, висок, с кобалтовосини очи?
— Точно така.
Инстинктивно вдигна ръце към лицето си и приглади назад косите си, за да се приведе в по-добър вид. Беше облечена в дълга, бродирана с ярки цветове туника, която прикриваше ранната й бременност. Червената й гъста коса свободно падаше по раменете.
Значи Гунар е тук.
— Нека влезе — нареди, като си придаде нехаен и самонадеян вид; повтаряше си, че не бива да издава вълнението си.
Въпреки това, когато той застана пред нея, краката й се подкосиха и се наложи да се пребори с импулсивното си желание да се хвърли към него и да се сгуши в обятията му. Толкова добре се чувстваше в тях. Всичко изглеждаше просто, когато положеше глава на гърдите на Гунар и чуваше ударите на сърцето му. Той й вдъхваше спокойствие и се чувстваше защитена от силата му.
Остана обаче гордо изправена, без да трепне.
— Здравей, Гунар.
— Здравей, Селене. Предполагам, че си изненадана да ме видиш тук.
Най-много й липсваше предишната му сърдечност. Гунар не се приближи до нея, не понечи да я целуне, гласът му бе далечен, без капчица от нежността, която бе усещала преди, а в очите му нямаше страст, нямаше чувство, нямаше желание. Бяха като стоманени — остри и студени.
— С нищо не можеш да ме изненадаш, неслучайно си Одиш.
Гунар я сряза нетърпеливо:
— Не съм дошъл да споря с теб, Селене. Нито пък, като друг път, съм тук, за да ти засвидетелствам любовта си. Не се бой, това е вече минало. За твоя радост вече си свободна.
Селене мъчително преглътна. Какво й става? Защо точно в този момент изпитва диво желание да целуне Гунар и да го накара да млъкне? Защо, вместо да я успокои, неговото безразличие я дразни? Нима нощта, която прекараха заедно в хижата до езерото, нищо не означава за него? И думите, които си казаха? Безумството, което ги обзе? А и това дете, което очаква, без той да знае? Би искала да го ненавижда, но не може.
— Добре, кажи каквото имаш да казваш?
Гунар внимателно подбираше всяка своя дума:
— Анаид се върна от Пътя на Ом жива въпреки проклятието.
Селене отговори предпазливо:
— Знам.
Гунар продължи да отронва бавно думите:
— Още същата вечер се видя с Кристине, майка ми.
Селене се почувства двойно предадена. Първо, Гунар, който бе на страната на Бялата дама, и второ, Анаид, която се присъединяваше към тях. Въпреки всичко се държеше така, сякаш владееше положението.