Кускусът беше превъзходен, определено бе най-вкусното нещо, което през живота си Селене бе слагала в уста. Приготвиха го пред нея, направо на земята, върху тъмния пясък, върху огъня. Клекнали, с ръце, нашарени с чудновати татуировки, с мила усмивка, жените я учеха как да го направи и какви са съставките и подправките. Нямаше нищо кой знае колко сложно, слагаха се тестените топчета, зеленчуци, не много, но ароматни и пресни, силни подправки и агнешко, което, съвсем прясно заклано, ухаеше на сочно и солено месо.
Да похапваш сладко-сладко кускус, седнала на пода на хайма[16], отпивайки ментов чай, редом до членовете на семейство от племето на сините хора[17] на пустинята, върху вълнен, ръчно тъкан килим, в кръг около димящото котле, беше изживяване, притежаващо неповторимо очарование. Всички се навеждаха едновременно към храната. Протягаха дясната си ръка, требваха по малко кускус, овалваха го между палеца и показалеца си на топчица и я поднасяха към устата си с изискан отработен жест. „за това просто упражнение се изискват толкова обноски, колкото да обелиш портокал с вилица и нож" помисли си Селене, надсмивайки се над собствената си непохватност при опитите й да омеси топчицата. Децата й се смееха и открито я сочеха с пръст, а жените, по-толерантни, й помагаха да се справи по-умело, показваха й как да го направи, но тайничко, скришом от мъжете, омотали лицата си със сини тюрбани. Преди това по същия дискретен начин я бяха научили как да си слага кърпата за глава, освен от слънцето тя я пазеше и от пясъка, и от вятъра, който във вътрешността на пустинята беше силен и вилнееше по всяко време на денонощието.
Очите на Селене бяха зачервени и насълзени, кожата й бе изсъхнала, а езикът — подут. Отдаваше го на сушата и ниското съдържание на влага във въздуха в този географски район. Организмът й се беше обезводнил, ноктите й бяха станали чупливи, а косата лесно се късаше. Не можеше да свикне с внезапно връхлитащия горещ вятър, който набиваше песъчинки в лицето и устата й, изгаряше гърлото й и затрудняваше дишането. Цветовете бяха наситени, ароматите бяха упойващо сладостни, хоризонтът я караше да остава без дъх, а меките извивки на дюните съперничеха на най-добрите скулптури от модерното изкуство, дори нощите бяха така изумително красиви, че приличаха на мираж, но Селене не успя да свикне с Юга.
Свечеряваше се и температурите, които през деня стигаха до петдесет градуса, започваха да спадат. Скоро щеше да настъпи часът на скорпионите и змиите, които тихо изпълзяваха и излизаха на лов, а после се шмугваха между дрехите. Криеха се в гънките на панталоните или се мушкаха на хладно в ботушите.
Селене затвори очи. Вечер, на здрачаване, до оазиса се чуваше квакането на жабите и песента на щурците. Въздухът бе наситен с аромати, а уханието на цветята прииждаше на талази с вятъра, заедно с отекването на стъпките на малкото все още останали дромадери[18], наричани „мехари". Яхаха ги сръчните ездачи туареги[19], които все още кръстосваха Сахара. Можеш да чуеш глухия шум от стъпките им, стига само да се наведеш и да долепиш ухо към земята, нагорещена от дневния зной.
Селене точно това и направи, но с надеждата да долови бръмченето от двигателя на „Ленд роувъра", който бе избързал и беше взел преднина в абсурдната надпревара към пъкъла. С Гунар си бяха разменили колите и бяха навлезли в Тенере, където горещият вятър сироко вдигаше облаци от пясък и заличаваше всякакви следи. От много дни, щом поискаше, можеше ясно да чуе шума от мотора на колата му. Цялата пустиня й миришеше на Гунар. Натрапчивият му мирис се носеше около шатрите хаймас, в които бе влизала по пътя си, а в три случая дори попадна на семейства, които го бяха посрещали като гост.
Всички твърдяха едно и също: държал се загадъчно и непонятно; отказвал да пренощува в шатрата, покрита с акациеви клони, с под, застлан с камилски и кози кожи, и вместо това преспивал в колата си. Бе отказвал неизменно на всички да сподели трапезата със семейството и се хранел сам в колата с купените от него продукти. Отгоре на всичко, откъдето и да бе минал, беше настоявал да си плати за водата, нещо крайно осъдително и нанасящо смъртна обида на домакина. После си бе тръгвал внезапно, без да предупреди и без да се сбогува, без да остави нещо в дар на гостоприемните стопани. С една дума — все неуместни и нетактични постъпки, които му бяха създали лошо име. Честолюбивите туареги с неприятно чувство си спомняха за него и за лошото му възпитание, всички се надпреварваха най-любезно да услужват на Селене, щедро я обсипваха със съвети, храна, усмивки и подаръци, за да й съдействат да догони нечестивеца — този обладан от дявола човек.
17
Сините хора — така са наричали мъжете от берберски народ, населяващ Северна Сахара — високи, със светла кожа и сини тюрбани. — Б. пр.
19
Туареги — номадски берберски народ, населяващ Северна Африка, който векове наред обикаля с камилски кервани из Сахара. — Б. пр.