За кратко присъствието на синия мъж от пустинята я залъга. Почувства се, все едно е сред близки и любими хора, че Анаид гледа същото небе, обсипано със светлини, а двете се хващат за ръце и чрез телепатия тихичко си предават една на друга имената на звездите. Но това трая само до момента, в който придружителят й заговори и я изтръгна от нейната замечтаност:
— Лъвът е свиреп звяр и ревът му парализира жертвата. Той не се крие, гордо поклаща гривата си и се опъва на слънце, изложил на показ целия си блясък. Лъвът е важен и надут и успява да привлече всички погледи върху себе си.
Селене се замисли. Какво ли иска да й каже?
— Лъвицата излиза на лов нощем тайно и безшумно. Прибира улова си и крие малките си от хищниците. Лъвицата е умна и силна, но само докато не зърне лъвската грива на мъжкаря.
Селене си пое въздух. Чувстваше се прозрачна и ясна, като отворена книга, безсмислено бе да се крие.
— В пустинята вече няма лъвици — направи неумел опит да се защити.
Мъжът от пустинята се облакъти на пясъка и я прониза с черните си очи.
— Старите хора разказват, че лъвът преследва лъвицата с малките й, за да ги разкъса. След това лъвицата носела улова си на него и ставала гальовна и готова да му се отдаде изцяло. Забравяла за злото, което й бил сторил.
Селене застана нащрек. Дали не се опитва да я предупреди за някаква страшна беда?
— Лъвиците са жертви на природата си. Понякога природата е несправедлива.
Туарегът кимна.
— Някога, много отдавна лъвът царувал по тези географски ширини, но пясъците и вятърът го пречупили.
Селене посочи в небето съзвездието Лъв. Току-що го беше разпознала.
— Ето го.
Синият мъж се съгласи с нея.
— Сега можем да го видим само на небето. Смятаме, че продължава да е цар на животните, но хората, идващи от Юга, говорят, че коварната Хидра[21] е по петите му. Рано или късно ще го докопа и ще му види сметката.
Селене беше чувала за Хидра и съседните й съзвездия Гарван, Антлия и Вела, но не се остави на напетия номад да я забаламоса с многозначителните си приказки и намеци.
— Тоест лъвът опасен ли е, или не?
Мъжът се втренчи в нея.
— Лъвицата лъже. Лъвът не е отвлякъл малкото й… нито го е разкъсал.
Селене скочи. Какви ги дрънка този?
— Отведе дъщеря ми, крие я в колата си.
— Не е вярно.
Селене се натъжи.
— Не, не я е разкъсал, не би могъл да го направи.
Синият мъж се усмихна загадъчно.
— Значи просто я няма.
После измъкна от гънките на туниката си предмет и го подаде на Селене. Беше радиокасета. Селене остана много изненадана. И се изуми още повече, когато мъжът натисна копчето и в нощната тишина отекна гласът на Анаид. Беше тя. Беше нейният глас, беше разговорът, който мислеше, че е заглушен, беше малката й дъщеричка. Беше тук, запечатана на лентата, като пленница.
— Това е дъщеря ти. Друго няма.
Внезапно Селене проумя всичко.
— Влизал си в колата?
Мъжът кимна.
— Получих известие от братовчедка си Шахида. Предупреди ме за тяхното пристигане, както и за твоето. Помоли ме да спася малката.
Селене почувства, че се задушава от вълнение. Не беше сама.
Сложи ръка на гърдите си. Жените Омар й помагаха, подаваха й ръка, но, уви, напразно…
— Сигурен ли си?
Нямаше нужда да потвърждава. Острите му очи на сокол, които можеха да различат облак прах от някоя каравана от повече от хиляда километра разстояние, се втренчиха в нея. Беше загрижен, но казваше истината.
Селене се почувства ужасно глупаво. Също както се бе почувствала, когато разбра, че са я изоставили сама в хотела. Както когато откри, че нейният Гунар й е враг, а не любим. Беше една нещастна глупачка.
И тогава се разрида отчаяно и безутешно. Този път не заради Анаид. Оплакваше тъжната си съдба на измамена жена. Мъжът обви раменете й с ръце и Селене скри лице в индиговосинята му туника, като я намокри със сълзите си.
Селене бе силно озадачена. Гунар се бе държал много невъзпитано, така че всички да го запомнят. Ненавистта оставя спомен в съзнанието на хората. Никой не забравя онзи, който обижда или оскърбява. Гунар беше действал преднамерено. Бе оставял следи на всяка крачка по пътя й, и то толкова очевадни, та всеки би се сетил, че е нагласено. Като онзи случай, когато бе сбъркала посоката и бе тръгнала към брега. Някакъв мъж, обикновен човечец, когото бе качила в колата си, й разказа за някакъв странник, рус и висок, с особен поглед, който смачкал кокошките му и избягал. Поел на юг, към Атлас, а не към Агадир и Атлантическия океан, както тя бе предполагала. А и този негов ужасен навик да се запасява с храна и вода от всяка лавка, да купува женски дрехи по пазарите, да крие от хорските очи нещо, старателно завито на задната седалка, уж тъпо и упорито, но всъщност хитро и добре премерено, така че хем старанието му да не остане незабелязано, хем и да не буди съмнение.