— И ще се окъпе в кръвта ни.
— И ще ни нареже на парчета.
— Преди това живи ще ни одере.
— Или ще ни удря с камшика си.
— Аз няма да мога да понеса болката. Няма да мога.
— Майка ми ще ни спаси, не се тревожете. Майка ми ще ни спаси! — извика друга с упование.
— И къде е? Не я виждам?
— Вече идва. Извиках я и чувствам, че е съвсем близо. Ще ни спаси.
— Що не млъкнеш вече? Откакто си тук, все това повтаряш, ама майка ти не може да ни спаси.
— Защо пък да не може? Тя знае да прави магии и ме предупреждаваше, че графинята е вещица. За съжаление обаче, не й обърнах внимание.
Анаид разпозна в момичето със сламеноруса коса и светли очи една съвсем млада Омар, още непосветена. Може би майката е знаела какво очаква щерка й, но нищо не е можела да направи, за да го предотврати. Тя обаче можеше.
— Слушайте ме внимателно. Аз ще ви измъкна оттук — рече Анаид, като бавно произнасяше думите, мъчейки се да си припомни уроците по унгарски, който й бе преподавала Кармела.
За щастие, притежаваше дарба към езиците и това й бе позволило да разбере какво си говорят.
Момичетата млъкнаха и се вторачиха в нея. В погледите им се четеше смесица от недоверие и искрица надежда.
— Невъзможно. Никой не е излязъл жив оттук — възрази категорично едно от тях. — И трите ми сестри умряха.
Анаид нямаше да допусне униние.
— Коя година сме?
Всички мълчаха и Анаид с ужас осъзна:
— Нима не знаете годината? Седемнайсети век е, предполагам?
Младата Омар й се притече на помощ.
— Хиляда шестстотин и десета година сме — тихичко каза тя. — Декември хиляда шестстотин и десета, след слънцестоенето.
— Кога беше то?
— Преди седем дни — бързо отвърна младата Омар, като в сините й очи проблеснаха искрици на разум.
Анаид дишаше учестено.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно. Днес е Денят на невинните младенци. Денят, в който царят злодей Ирод наредил да заколят всички новородени мъжки рожби на Витлеем, Юдея, за да не може никой да му отнеме властта и трона[23].
— Двайсет и осми декември… — Анаид нервно потри ръце.
Следователно остава едно денонощие до момента, в който графинята ще престане да убива. С идването на Туршо на двайсет и девети декември безчинствата на графинята ще приключат веднъж завинаги. Да, но… дотогава? Дали ще вземе последните си жертви? Сигурно ще бъде като дракон, който в предсмъртна агония помита с последния удар на опашката си всички тези невинни момиченца? А тя самата? Тя, избраницата, също ли ще умре? Как може да умре, като остават още почти четиристотин години до раждането й?
Отказа се да разсъждава върху тайнствата на времето и прехвърли през ума си сведенията, които бе научила от баба си. Не можеше да се посъветва с Кристине, нямаше как да прочете протоколите от съдебното решение, понеже делото още не се бе състояло. Обзе я отчаяние. Известните й данни бяха за двайсет и девети. А какво е станало на двайсет и осми? Какво ще се случи тази нощ?
Помъчи се да си внуши, че нищо лошо няма да се случи и кръвожадната Одиш няма да се измъкне от правосъдието на унгарските власти, ще я зазидат, а момичетата тук ще останат живи. Въпросът е да й помогнат, да й станат съюзници, а не да са като стадо овце, които покорно се оставят да ги поведат на заколение. Дано Бялата дама да не е сбъркала с данните.
— Прочетох в едно писмо, че Туршо, дворянин и братовчед на графинята, от фамилията Батори, е на път и скоро ще пристигне в замъка. В кралския двор са се получили много оплаквания и жалби срещу нея — подхвърли уж небрежно Анаид.
— Можеш да четеш? — изненада се девойка, която все още можеше да се нарече закръглена.
— Разбира се, че мога — отговори й, искрено изненадана. — Ти не можеш ли?
Всички затворнички поклатиха отрицателно глави. Една дори го прие като обида:
— За какви ни вземаш? Да не сме придворни дами.
— Аз съм просто ученичка — заоправдава се Анаид.
Думите й предизвикаха силното любопитство на всички около нея.
— Жените не учат — възрази едно луничаво момиченце.
— Точно така. Коя си ти всъщност? — предизвикателно я прониза с поглед висока и мършава девойка.
— Приятелка — заяви Анаид.
— Чия? На нас или на графинята?
Анаид сложи ръце на кръста си, както правеше сицилианската й приятелка Клодия.
— А вие как мислите?
Без сянка от колебание младата Омар каза нещо много странно:
— Ти, новата, си като нея.
Настана голяма суматоха. Момичетата заговориха в един глас, надвикваха се и се надприказваха шумно и безразборно, като едновременно протягаха ръце и докосваха Анаид, оглеждаха тялото й, косите й. Неочаквано бяха осъзнали, че тя не е като тях.