Колкото по-далеч бе Гунар, толкова повече се разсейваха тревогите й. Усети, че той отминава главната автострада и поема по пътя към пристанището, което водеше към Франция. Искрено се зарадва и изръкопляска като дете, доволно от своя лудория. Никой не можеше да я види, затова си позволи да отбие колата и даде свободен израз на радостта си. Беше го заблудила! В момента бе избързал напред и караше в грешна посока, към Сомпорт. Разчупи пръсти, схванати и изкривени като орлови нокти от дългото стискане на волана, въздъхна облекчено и се загледа към планините, покрити с облаци.
Все още беше светло, но слънцето вече се бе спуснало ниско на хоризонта. Времето я объркваше. Дните бяха дълги, но залезът все идваше някак неочаквано бързо. Вдъхна с наслада уханието на гора. Бяха нейните гори! Толкова й липсваха зеленината на долините, усещането за свежа влага по кожата и величествената гледка на планините. Но най-вече бе тъгувала за дърветата по родните места — букове, дъбове и кестени; черните борове и дори нарядко пръснатите смърчове, които стърчаха тук-там, маркирайки пътечките, извиващи към върха. Не възприемаше земя без дървета, гола и пуста като тази, която току-що бе прекосила. И все пак хората от пустинята бяха приветливи, а тъмните им очи и техните хаймас бяха толкова гостоприемни, също като иглутата и простодушния смях на възхитителните инуити.
Щеше да прекара нощта в хижата до езерото сама, в компанията единствено на мармоти и нутрии. Щеше да вие срещу луната на горската поляна. И може би вълчицата майка щеше да й отговори. Беше пълнолуние и кръвта кипеше във вените й, както винаги, когато луната завършваше повтарящия си цикъл.
Хижата беше сигурно място: изолирана, хората не я знаеха, а пазачът, както обикновено, щеше да дойде чак за през лятото. Отпусна се, включи радиото на колата и дори затананика някаква мелодия. Сама се разсмя, като си представи Гунар объркан и ядосан. Нямаше да я намери, играта бе приключила. Беше направила заклинание, с което си бе осигурила чудесно прикритие, издигайки около себе си защитна преграда. Имаше нужда да прекара тази нощ насаме, в размисъл, преди да се върне в Урт и да се изправи пред Съвета. Матриаршите щяха да й търсят отговорност за делата, беше тяхно право.
Хижата беше прашна, но достатъчно добре снабдена, за да прекара в нея нощта. Стенните шкафове бяха претъпкани с невероятни количества консерви — с риба тон, фабада[24] и маринована царевица, а в малкия долап намери опаковки от зеленчукова супа и пакети с галета, захар, кафе и мляко на прах. Чакаше я истинско пиршество, което щеше да внесе радост в самотната й вечеря. Не й се занимаваше да отваря и затваря врати. Използва магия. Беше й омръзнало вечно да се съобразява, да предвижда опасностите и същевременно да внимава да не буди у никого подозрения. Жените Омар се нуждаеха от време на време да кривнат от строгия контрол на клана и да дадат пълна свобода на магическите си способности. Непретенциозни желания, дребни прищевки, които момичетата Омар си позволяваха, когато останеха сами, скришом от майките си. Дори самата Деметер се беше крила в дъбравата и там, под закрилата на своите приятели дърветата, бе произнасяла безобидни заклинания, знаейки, че дъбовете ще запазят тайната на проявената от нея слабост.
Селене беше магьосница Омар. Имаше пълнолуние, беше в настроение за вълшебства и беше изпълнена с необичаен оптимизъм, вероятно поради близостта на любимите й планини.
Пренесе от колата най-необходимото от багажа си, сложи съд с вода да заври и отвори консерва със сардина, но толкова непохватно, че си поряза пръста. Кръвта не спираше да тече, а бутилката беше празна, затова отиде до езерото да натопи пръста си в ледената вода. Когато коленичи на брега, почувства неудържимо желание да скочи във водата и да плува до пълно изтощение.
А защо не? — запита се, като започна да се съблича, без изобщо да се поколебае, без да се вслуша в разума на вътрешния си глас и без дори да се замисли дали трябва да си позволи спонтанната прищявка, която всяка тъпачка с ниско чело би определила като пълна лудост.
Само след секунда вече плуваше, като загребваше мощно и поемаше дълбоко и шумно въздух, регулирайки дишането си. Беше от абсурдните пориви, които Деметер се бе опитвала да задуши в нея. Но на своите трийсет и три години Селене вече нямаше майка, която да бърчи нос пред своеволията й. Вместо да я принуди да излезе от водата, силният режещ студ я мобилизира и й вля енергията, необходима, за да се чувства преливаща от жизненост.