Филис се настани по-удобно. Сграбчи кутията с карамела и започна да тъпче кубчетата в устата си. Тъпчеше ги яростно, без да спира, сякаш се опитваше да превземе крепостта на челюстите си.
По бузите й закапаха сълзи.
Четвърта глава
— Предполагам, че сватбата ще е доста шикозна. С големи палатки на моравата и други такива — отбеляза Трой, отправил ревнив поглед към имота на Хенри Трейс — стотици и стотици акри полюшващи се банкноти.
— Не се и съмнявам.
Барнаби зави наляво от Тай Хаус и двамата се отправиха към къщичките с градинки отпред. Трой, който нямаше никакво желание пак да бъде скастрен, не попита защо шефът му е решил да се заеме с рутинните проверки от врата на врата. Но в този случай Барнаби сам благоволи да го уведоми.
— Онази изискана къща — кимна той към края на уличката — ме интересува. Там има някой, който наблюдава неотлъчно събитията. Интересно ми е да чуя, освен това какво имат да кажат и съседите.
— Ясно, сър — беше единственото, което успя да отвърне Трой, преизпълнен със задоволство, че бе удостоен с тази малка тайна.
Първата къща беше празна — стопаните й, както ги информира една старица от съседната къща, били пришълци от Лондон, които вече месец не са се вясвали насам. А мъжът от последната къща не се прибирал до шест часа всеки работен ден, тъй като преподавал в Амършам. Трой записа името му, за да го даде на вечерната смяна. Старицата беше сдържана относно собствените си дела — просто им каза, че не е излизала през въпросния ден. След това извърна рязко глава по посока на добре оформената чимширова ограда на къщата с номер три.
— Що не питате нея къде е била в петък? Би отровила и баба си за половин пени!
Прозорецът на съседите се затвори с трясък.
— А онази къща там?
— Нищо не знам за тях.
С тези думи тя решително затвори вратата.
— Малко е странно, нали? — отбеляза Трой, докато вървяха по пътечката. — Такова малко село, а тя да не знае нищо за хората две врати по-надолу.
— Прав си — отвърна Барнаби.
Стигнаха до следващата къща. Той вдигна грозно чукче с изобразена на него гримасничеща физиономия и бързо го пусна.
Появи се една още по-възрастна старица и им разказа горе-долу същата история, като единствената разлика беше, че съседката й би убила за две пенита. После постави кокалестите си ръце върху ръкава на главния инспектор.
— Слушай, млади човече — каза тя, а на него му се стори, че е по-приятната от двете старици, — ако искаш да разбереш какво става — или пък какво ще става — сухо се изсмя тя с повехналите си устни, — поговори с мисис Рейнбърд от съседната къща надолу по улицата. Тя може да ти каже какво имаш в кърпичката, след като си си издухал носа в стая, тъмна като рог, зад заключени врати. Прекарва цялото си време на тавана с бинокъл. Твърди, че наблюдава птиците. Чисто прикритие. — Тя повтори думата, като го потупа по ревера. — Когато бях млада, хората висяха край портите и клюкарстваха на воля. Не зная накъде върви този свят, така си е.
После тя довери, че синът на мисис Рейнбърд върти бизнес с ковчези.
— Гаден малък плужек, такъв е той. Говори се, че си държи гащите в хладилника.
Сержант Трой едва не се изхили, но благоразумно го превърна в покашляне. Барнаби, вече срещал мистър Рейнбърд, можеше само да предполага, че хората са прави. Той благодари на старицата и двамата със сержанта се оттеглиха.
Въпросната къщичка носеше името „Транкилада“14. Табелата висеше на клюна на голям керамичен щъркел, който си убиваше времето на един крак край предната врата. Градината беше голяма, поддържана и пълна с декоративни храсти и чудесни рози. Сребристото „Порше“ беше паркирано на алеята пред къщата. Сержант Трой предпочете звънеца пред чукчето и той издаде кратки, пронизителни звуци — утринно птиче чуруликане. Появи се Денис Рейнбърд.
— О, здравейте отново! — Изглеждаше развълнуван от новата среща с Барнаби. — Довел сте и приятел?
Усмихна се лъчезарно на Трой. Усмивката му отскочи от каменната физиономия на сержанта подобно на топче за пинг-понг от бетонна плоча.
— Влезте, влезте. Мамо — извика през рамо той, — дошли са полицаите!