Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи
На Рут, както винаги
Historia vero testis temporum, lux veritatis, vita memoriae, magistra vitae.
(Историята е свидетел на времето, светлина върху истината, животът на паметта, господарка на живота.)
Въпрос на първенство
Има идоли, които именуваме Идоли на тържищата. Защото хората общуват чрез беседа и фалшивата и неуместна злоупотреба с думите по странен начин подчинява разбирането по причина, че думите абсолютно владеят разбирането и хвърлят всичко в хаос.
Първа глава
Марко да Кола, благороден венецианец, ви приветства почтително. Искам да ви разкажа за пътуване, което направих до Англия през 1663 година, за събитията, на които станах свидетел, и за запознанствата си там, като се уповавам на факта, че хората са любознателни и ще проявят интерес към всичко това. В своя разказ също така възнамерявам да изоблича в лъжа и клевета онези, които преди погрешно причислявах към своите приятели. Не, няма да се оправдавам надълго и нашироко, нито да разказвам подробно как ме измамиха и ме лишиха от слава, която ми се полагаше по право. Вярвам, че повествованието ми ще говори само за себе си.
Много подробности ще пропусна, но само тези, които са без значение. Голяма част от странстването ми в тази страна не представлява интерес за никого друг освен за мен и няма да бъде упомената на тези страници. Също така много от новите ми познайници там нямат отношение към случилото се в последствие. Тези, които по-късно ми причиниха много злини, описвам, каквито ги знаех тогава, и моля читателите да помнят, че макар по онова време вече да не бях с жълто около устата, не бях още врял и кипял в житейските дела.
Ако разказът ми изглежда простодушен и глуповат, остава ви да приемете заключението, че такъв е бил и младежът през онези отдавнашни години. Няма да се върна към портрета си, за да нанеса нови мазки и лустро, та да прикрия грешките и слабостите си като художник. Няма да повдигам обвинения, нито да встъпвам в полемика и да опровергавам чужди твърдения, не, просто ще изложа случилото се с увереността, че от мен не се иска нищо повече.
Баща ми, Джовани да Кола, беше търговец и в последните години от живота си се занимаваше с доставка на скъпи стоки в Англия, която, макар и страна на простички нрави, започваше да се отърсва от последствията от революцията. Той прозорливо предвиди, че при връщането на крал Чарлс II там отново ще падат големи печалби без особен труд и като изпревари други, по-неуверени търговци, откри кантора в Лондон, за да осигурява на по-заможните англичани предмети на лукс, които години наред бяха жестоко заклеймявани от фанатичните пуритани. Делата му вървяха успешно — имаше в Лондон надежден агент в лицето на Джовани ди Пиетро, а освен това си беше осигурил като партньор английски търговец, с когото деляха печалбите. Както ми каза веднъж, било добро сътрудничество: въпросният Джон Манстън бил коварен и безчестен, но познавал отлично английските вкусове. И нещо по-важно, англичаните издали закон, забраняващ доставката на стоки в страната с други кораби освен английски, а Манстън знаел начин да се заобиколи тази спънка. И докато Ди Пиетро бил там да следи счетоводните книги, баща ми смятал, че може да не се опасява от измама.
Вече му беше минало времето да води сам търговските си дела и след като бе придобил с част от капитала си имот на terra firma1, хранеше надежда да бъде вписан в Златната книга. Макар самият той да беше търговец, искаше децата му да принадлежат към благородническото съсловие, поради което не допускаше участието ми в търговските му дела. Споменавам това като свидетелство за неговата доброта: той рано забеляза, че търговията не ме влече, и съдейства животът, който водеше, да не стане и мой. Освен това беше наясно, че младият съпруг на сестра ми притежава повече търговски нюх от мен.
И така, докато баща ми укрепваше семейното име и състояние, аз (майка ми беше починала, а единствената ми сестра бе сключила изгоден брак) бях пратен в Падуа да придобия познания в науките; той искаше синът му да се нареди сред знатните, но не и да прилича на тях по невежество. Встъпил в зряла възраст — вече наближавах трийсетте, — внезапно бях обзет от пламенен ентусиазъм да бъда част от Републиката на учените. Вече дори не си припомням тази неочаквана страст, защото тя бързо угасна, но тогава очарованието на новата експериментална философия напълно ме бе покорило. Естествено, то беше повече духовно стремление, отколкото начинание с практическо приложение. Присъединявам се към думите на Бероалд: non sum medicus, пес medicinae prorsus expers2 и положих известни усилия да усвоя теорията на науката медицина, но не за да практикувам, а за собствено удовлетворение. Нямах нито желание, нито нужда да заработвам насъщния си по този начин, макар със срам да признавам, че понякога измъчвах бедния си баща със заплахи, че не ми ли угажда, за отмъщение ще стана лекар.