Второто нещо, което неизменно правеше впечатление на странника, беше убийствената смрад, разнасяща се из целия квартал. Още там, където цивилизованият Аргилетум преминаваше в тъй наречените Фауцес Субуре началната отсечка на най-широката артерия в квартала, Бомилкар изпита странното усещане, че всеки миг ще припадне от нетърпимата воня, блъснала го в носа. Върху изкъртената мазилка на къщите буквално се стичаха потоци мръсотия, сякаш тухлите бяха зидани вместо с хоросан с човешки или животински изпражнения. „Защо при последния голям пожар — мислеше си той — просто не са оставили целият квартал да изгори напълно, вместо да хвърлят толкова сили да го спасяват? Нито хората, нито къщите си заслужават труда!“ Но колкото повече навлизаше в Субура — а между другото Бомилкар повече от всичко внимаваше да не се отклони от главната улица, защото попаднеше ли веднъж из мрачните и тесни пресечки встрани от нея, можеше да е сигурен, че никога няма да се измъкне без чужда помощ, толкова повече отвращението му се заменяше с удивление и с чувството за собствената му нищожност. Защото повече не можеше да убегне от погледа му колко здрави, колко твърди и издръжливи са жителите на тази смайваща с размерите си кочина и неусетно душата му започна да се изпълва с възхищение, но в същото време с непознато дотогава желание за живот.
Около него тълпата говореше на някаква странна смесица от латински и гръцки, допълнена с откъслечни думи на арамейски2 — диалект, който не само че не се срещаше никъде другаде по света, но и беше разбираем единствено за жителите на Субура — в това Бомилкар беше сигурен, след като досега не го беше чувал дори в Рим.
Навсякъде се въртеше търговия: във вонящите заведенийца, където явно добре се пийваше и похапваше — из цялата немотия наоколо все щеше да се намери кой да напълни гушата на съдържателя, във фурните, месарниците, винарските изби и всевъзможните малки магазинчета, които даваха вид (поне доколкото можеше да види през мръсните витрини) да продават всичко: от грънци и винени амфори до свещи и маслени лампи. Но така или иначе най-печеливша се оказваше търговията с храни; поне две трети от всички магазинчета предлагаха нещо за ядене. Занаятчиите също не липсваха: дочуваше се думкането на пресите, скърцането на точилките и тракането на тъкачните станове, като всички тези шумове се носеха из тесните портали към скритите дворчета или из страничните улички и се смесваха в хорската врява, която нито за миг не преставаше да кънти из многоетажните постройки. Как ли се издържа на такъв живот?
Дори площадчетата на всяко по-важно кръстовище бяха претъпкани с народ; начинът, по който грижовните домакини използваха водите на фонтаните, за да си накиснат прането или за да налеят тежките си делви, с които щяха да си тръгнат обратно за дома, смая Бомилкар. Колкото и да се гордееше като нумидиец с Цирта, длъжен бе да признае, че в сравнение с Рим тя беше само едно голямо село. Дори и Александрия не можеше да стъпи на малкия пръст на този вулкан от човешка енергия, Субура.
Все пак виждаха се и местенца, където човек можеше да седне, да се срещне с познати и да си прекара деня в безгрижно пиене. Такива заведения се откриваха като че ли само по кръстовищата; но Бомилкар беше сигурен, защото нямаше как да види какво се крие зад къщите. Струваше му се, че всичко наоколо се движи с шеметна скорост, че картините се сменят пред очите му за секунди и след миг ще попадне на съвсем непознато място, което ще го изненада: например с някой мъж, който си налага магарето, или с някоя жена, която бие отрочето си. Но сред цялата суматоха наоколо мрачните крайпътни кръчми — не знаеше как другояче да ги нарече — представляваха сякаш истински оазиси на спокойствие. Бомилкар беше едър мъжага в разцвета на силите си и затова реши, че няма нищо страшно и той да влезе в някое заведение. В крайна сметка беше дошъл в Субура, за да намери убиец — римлянин, което пък означаваше, че ще е най-добре да се пообсъди въпросът с някой местен.
Свърна вляво по Викус Патриции, широка улица, която водеше до Виминала, и на едно триъгълно площадче, образувано при пресечката със Субура Минор, откри тъкмо каквато кръчма си търсеше; в съседство имаше олтар и размерите му, както и тези на фонтанчето до него красноречиво показваха, че кръстовището минава за важно. Бомилкар трябваше да се наведе, за да мине, и докато се провираше през вратата, любопитен какво ли се крие зад нея, срещна погледите на петдесетина души, не по-малко озадачени от неочакваната му поява. Разговорът в кръчмата замря на секундата.
2
Арамеите са семитско племе, навярно сродно с арабите, което през XI в.пр.Хр. нахлува в Месопотамия и разгромява Средноасирийското царство. Известни са с това, че първи разпространили в Близкия изток камилата. — Б.пр.