— Повярвай, за мен Рим е истинският господар на света — помъчи се да изглежда искрен Бомилкар. — Моят повелител — мавританският цар Бокх — ме е пратил в Рим, за да потърся съюза и приятелството на римския народ.
— Ами к’во да ти кажа? — пресече го Луций Декумий, когото явно въпросът не го занимаваше особено.
Бромид се показа на вратата, превил се под тежестта на делвата вино, а след него се дотътриха и другите трима. Присъстващите набързо ги разтовариха и веднага се заеха да разливат скъпоценната течност, започвайки от чашата на Декумий. Той обаче здравата плесна доброжелателя си по крака и заповеднически му кресна:
— Абе, идиот, ти толкова ли не си се научил на обноски? Първо ще налееш на господина, който си е платил, а после ще мислиш за останалите.
Бомилкар пое препълнената чаша и я вдигна високо, за да произнесе тост.
— За най-хубавата кръчма и за най-приятната компания, които съм срещнал досега в Рим — прогърмя гласът му, преди той да излее ужасното вино в гърлото си, прикривайки киселата си физиономия. Богове, тук хората железни черва ли имаха?
Отнякъде се взеха и мезета: туршия от кисели краставички, лук, орехи, целина и моркови и препълнена догоре купа със смрадлива осолена риба, която, както и туршията, изчезна само за миг. Нито от едното, нито от другото достигна до Бомилкар.
— За твое здраве, Юба, приятелю! — На свой ред вдигна чашата, си Декумий.
— За Юба! — поде останалата част от пиещите, които имаха за какво да се радват на африканеца.
Само за половин час Бомилкар научи повече за трудовите хора в Рим, отколкото през целия си живот, и те му се сториха направо удивителни. Това, че не знаеше почти нищо за трудовите хора в родната Нумидия, обаче като че ли не го притесняваше особено. Скоро научи, че всъщност всички членове на клуба работят, като всеки ден компанията в кръчмата е различна; обикновено човек гледал да си почива веднъж на осем дни. Около една четвърт от присъстващите носеха на главите си малки конусовидни шапчици, с което показваха, че са освобожденци. За своя изненада Бомилкар установи, че всъщност част от останалите продължават да са роби, но другите с нищо не даваха вид да ги смятат за по-низши от себе си. И как иначе, след като робите работеха същото като тях, за същите часове, срещу същите пари и със също толкова почивни дни в годината — нещо, което колкото и странно да му се струваше на него, беше възприемано като напълно нормално от останалите. Същинската разлика между едните и другите се състоеше в това, че докато свободният можеше сам да си избира къде и какво да работи, робът принадлежеше на своя работодател и нямаше право на избор. Така или иначе, робството в Рим се различаваше твърде много от това в Нумидия. Но след като поразмисли над въпроса, в крайна сметка Бомилкар си каза, че всеки народ спазва своите правила и следователно никой не може да претендира, че неговото отношение към робите е най-правилното.
За разлика от останалите членове на клуба Луций Декумий като че ли постоянен гост на заведението.
— Аз съм пазителят на заведението — разправяше той, без да дава вид ни най-малко да се е напил.
— А какво представлява всъщност то? — интересуваше се Бомилкар, опитвайки се да поразреди питието в чашата си.
— Ами предполагам, че не знаеш — рече Луций Декумий — това, приятел, е кръчмата на кръстопътя. Нещо като колегия. Регистрирана е при едилите и градския претор и има личната благословия на върховния понтифекс. Подобни кръчми са съществували още по времето, когато Рим е бил управляван от царе. Там, където се кръстосат две или повече големи улици, се събира огромна енергия. Имам предвид на места като нашите „компита3“, а не вашите пикливи кръстовища, на които не могат двама души да се разминат. Да, в кръстопътя се събира огромна енергия. Искам да кажа… представи си, че си бог, стоиш там на високото и гледаш Рим отгоре… ще ти бъде доста трудно, ако искаш да хвърлиш някоя мълния или пък да ни пратиш чумна епидемийка, не мислиш ли? Ако някой път се качиш на Капитолия, ще разбереш какво имам предвид: ще видиш само покриви, нищо друго, освен една огромна мозайка от червени керемиди, които се застъпват една друга и не ти дават да погледнеш какво има отдолу. И все пак, ако се вгледаш по-внимателно, ще откриеш зеещите дупки на големите кръстопътища, ей като на тоя насреща. Така че ако беше бог, щеше да си хвърлиш мълнията или чумната епидемийка точно там, нали? Само че, приятел, ние, римляните, сме си хитреци. Дори мъдреци. Още царете се сетили, че именно на кръстопътищата сме най-уязвими и следователно там трябва най-много да се пазим. Така че те били предадени на грижите на ларите. На по-важните били построени светилища за ларите много преди фонтаните. Не видя ли светилището точно до кръчмата ни? Онази, малката куличка?