— За да напомня на онези господа в дъното на залата, които рядко благоволяват да уважат Сената със своето присъствие, Гней Помпей Страбон е квестор на управителя в Сардиния, който пък тази година — ако и това сте забравили — е Тит Аний Албуций. Дали назначените отци разбраха тези сложни обяснения?
Из цялата зала се разнесе ропот на недоволство, което Мемий изтълкува като знак на съгласие.
— Добре тогава! Тогава ще прочета писмото, което ми изпрати Гней Помпей. Слушаме ли всички?
Отново ропот.
— Прекрасно! — зарадва се Мемий и разгъна свитъка в ръката си, вдигна го пред себе си и започна да чете с ясен и отчетлив глас, който никой не би могъл да сбърка.
„Пиша ти, Гай Мемий, с молба да ми позволиш веднага щом се завърнем в Рим в края на годината, да дам под съд Тит Аний Албуций, пропретор — управител на провинция Сардиния. Както Сенатът вече е имал случай да научи, преди един месец Тит Аний докладва, че е успял да стъпче всички прояви на разбойничество в провинцията и затова дори поиска да получи право на овация1. Искането му за овация беше отхвърлено, при това напълно оправдано. Макар и да са били унищожени няколко престъпнически гнезда, като цяло провинцията в никакъв случай не се е освободила от разбойническата напаст. Но причината, заради която искам да дам управителя под съд, се състои в крайно неримския начин, по който той прие съобщението за сенатския отказ. Той не само нарече членовете на Сената банда от нищо неразбиращи ируматори, но и си позволи — при това с цената на огромни парични разходи — да си устрои сам пародия на триумфално шествие из улиците на Карал! Аз лично считам подобни действия за заплаха срещу римския Сенат и народ, а триумфа на пропретора — за форма на държавна измяна. В действителност до такава степен съм потресен от видяното, че държа на всяка цена да ми се даде на мен да бъда обвинител по делото. Бъди така добър да ми отговориш възможно най-скоро на молбата.“
Мемий прибра писмото. В залата беше настъпила гробна тишина.
— Бих искал да чуя мнението на уважаемия Принцепс Сенатус, Марк Емилий Скавър — рече преторът и седна на стола си.
Скавър стана от мястото си и с ледено изражение се придвижи към центъра на залата.
— Колко странно — започна той, — че преди да започне заседанието, аз обсъждах с приятели един въпрос от естество, твърде подобно на току-що изложения. Говорих за поредицата от събития в последно време, които доказаха до каква степен се е разяла отвътре нашата система на управление и в същото време как хората все по-малко и по-малко се вместват в ролите, които им отреждат заеманите управленчески постове. За последните две-три години висшата аристократическа прослойка в Рим, в чиито редове влизат всички най-достойни и способни мъже в държавата, трябваше да претърпи едно след друго унижения и да гледа безпомощно как й се отнема властта. Вече никой не зачита Сената като върховен източник на властта в Рим! Ние, най-достойните римски граждани, сме лишени от възможността да направляваме съдбините на своя град! Вече свикнахме с това народът — а като казвам „народът“, имам предвид в най-добрия случай шепата капризни, неопитни, алчни и безмозъчни любители — политици, които го представляват, — да се чувства в правото си да ни тъпче в праха! Нас, най-достойните римски граждани, никой вече не си прави труда да ни пита нищо! Нашата мъдрост, нашият опит, славата, която са си извоювали предайте ни поколение след поколение, още от зорите на републиката, това вече като че ли не е от значение. От значение е само какво ще му хрумне на народа. Но аз искам да ви заявя най-тържествено, уважаеми назначени отци, че народът е негоден да управлява Рим!
Скавър се обърна към отворените врати на залата и заговори още по-високо, та да го чуят и в Кладенеца на Комициите.
— Но коя е онази част от народа, която в действителност командва в плебейското събрание? Хората от втората, третата, дори от четвъртата класа — все незначителни фигурки от конническото съсловие, нарамили амбицията да ръководят делата на Рим, тъй както са свикнали да водят своите търговски дела; та не са ли те до един търговци, предприемачи, собственици на дюкяни, на някое и друго парче земя? Сред тях има дори занаятчии, набрали достатъчно смелост и самочувствие, за да се представят например като „предприемачи, ръководещи множество скулпторски ателиета“, както имах случай наскоро да чуя. Сред тях има и такива, които сами са се нарекли адвокати, но трябва да си търсят клиенти сред селяните и идиотите по рождение; такива, които се представят за агенти, без да става ясно агенти в какво и на кого. И понеже ежедневните им дела им дотягат, те всички се запътват право към Форума, за да докажат, че те в своите триби могат да управляват Рим по-добре, отколкото ние в нашите курии!2 От устите им бълват политически клишета, които обаче са се омърляли до такава степен, че чак да се отвратиш в какъв смисъл могат да бъдат използвани. За тези самозвани управници политиката се изразява в това, кой народен трибун ще се направи най-добре на шут и кой ще прехвърли още някои сенаторски прерогативи на конниците! Тези хора, всички до един са били, са и ще си останат средна ръка! Никой от тях няма да достигне положение, което да го вкара в първата класа, нито пък е способен да рискува дотам, че един ден да се озове в петата или сред капите цензи! Пак ви повтарям, назначени отци, народът е негоден да управлява! Прекалено много власт му се е дала и в своята присъща арогантност, която само се подхранва от неразчетените авантюри на някои тук присъстващи колеги, втурнали се всеки на свой ред да се кандидатира за народен трибун, готови да пометат всичко пред себе си, ако трябва, той все по-малко се вслушва в нашите съвети, в нашите гласове!
1
Овация — малък триумф, тържествено влизане в Рим на пълководеца победител, яхнал кон, а може и пеш, с миртов венец на главата. — Б.пр.
2
В древността се е смятало, че Рим е съставен от 3 триби — Рамни (латини), Тиции (сабини) и Луцери (етруски), 30 курии и 300 рода. Начело на всеки род е стоял старейшина. Старейшините или бащите (на лат. — сенекс) съставляват Сената. По-късно именно тристате старейшини и техните родове са се превърнали в тъй нареченото патрицианско съсловие. Решенията обаче се вземали от общоплеменното събрание, т.нар. куриатни комиции, в които всеки гласува заедно със своята курия. Оттам Скавър намеква, че Сенатът по времето на Гай Марий е наследник на системата на куриите, т.е. властта е дадена в ръцете на триста души, представляващи всяка курия и всеки род. Това обаче не е вярно по простата причина, че поне от три века по-рано в Сената влизат теоретически всякакви римски граждани — откъдето и наименованието „назначени отци“, вж. речника. Като административни единици куриите продължавали да съществуват и до по-късно, но функциите им били почти във всички случаи символични — вж. речника. — Б.пр.