— Така ли? Нима тя е черна?
— По-добре ще бъде, ако сега поспиш малко.
Той остана безмълвен за известно време, но не побърза да легне.
— Тамара, ти нали не се шегуваш с мен?
— Не — побърза да отговори тя с пресипнал глас, удивена от факта, че той се оказа толкова раним.
— Това доста ми прилича на изработена предварително система за заблуда.
— Получава се нещо като fobie a deux2. Нещата около езика, поставят и останалото в центъра на проблема. И шестте селища, които посетихме, са еднакви в срещаните явления и в това което липсва. Просто невероятно… Мога да се изразя и по друг начин: да ги нарека свръхвероятни…
— Планирана телепатия? — замислено каза тя. — Тогава те би трябвало да ни въздействуват и да объркват възприятията ни, като ни заставят да бъдем субективни.
— Как? Чрез отдалечаване от Законите на Реалното ли? — защити се тя. — Глупости! — спомни си цитата и се засмя. — „Ние приказваме прекалено умно, сякаш сме напълно изкуфели.“
— Аз разговарях блестящо в института — каза той — за мисловната дейност на няколко езика, включително и санскритски. — гласът му вдъхваше увереност.
Тамара се изправи.
— Аз ще отида да си полегна за малко — каза тя. — Такъв хубав сън ще изкарам… Имаш ли нужда от свеж топъл камък?
— Не, не. Слушай. Съжалявам.
— Аскиос, аскиос.
Няма сън за грешните души. Тамара току-що бе запалила маслената си лампа, която пускаше искри към пръстите и щипеше фитила с единствената цел да не пуши и още не беше свършила делото си, когато на вратата се появи Боб. Светлината на Апър образуваше приказен ореол около гъстата руса коса и появата му изпълни със значимост биосферата, както голямото тяло запълваше отвора на колибата.
— Аз тъкмо се връщам — обяви той.
— Къде беше?
— В Гунда.
Това беше съседното село надолу по реката. Боб влезе вътре и се настани на тръстиковия стол, докато тя проклинаше парещата мазнина от поро по пръстите си. Сериозното и в известна степен намръщено лице подсказваше, че предстои къде по-разтърсващо и страшно съобщение от простия факт, че се е върнал. Тя реши да изпревари нещата.
— Рам е болен — съобщи тя.
— Какво му е?
— Ти би го нарекъл „делхийски корем“.
— Но как би могъл някой да се разболее тук?
— О, те имат лек за това — спане с топли камъни.
— Боже Господи! Звучи ми като лек за потентност — изтърси Боб и те двамата избухнаха в смях.
И още намирайки се в това положение Тамара започна да разказва на Боб за особеното лингвистично откритие на Рам, което на моменти също изглеждаше смешно, но тя не би искала да допусне това, дори на шега. Боб стана отново сериозен и избълва съобщението си:
— Аз ще се бия на дуел!
— О, Господи! Кога? И защо?
— Ами… онова момиченце, Попета. Ти добре я познаваш, с червената коса. Един от Младите мъже на Гунда й е хвърлил око. И той ме предизвиква.
— Екзогамия? Има ли наистина основания за някакви претенции спрямо нея?
— Ти добре знаеш, че те нямат определен модел за сдружаване. Престане да търсиш под вола теле. Той иска да се бие с мен, а тя е само повод.
— Помислих си, че си попаднал в беда — каза Тамара самодоволно, въпреки че подобно нещо не й бе минало през главата. — Не можеш така просто да спиш с всички местни момичета и да не очакваш копието на някой разярен дивак в гърба си. Половината местни момичета, О’кей! Всички…
— Каква гадост — каза Боб обезкуражен. — Знам. Слушай, аз досега не съм се забърквал по този начин. Да спя с информаторките и да се тъпча с разни боклуци… пфу, нищо не може да ме задържи повече тук. Но те изглежда това очакват от мен. Ние обсъждахме това, ако се спомняш, когато се върнахме от Бувуна. Рам каза, че не би могъл. За него това е добре. Той е на четиридесет години. За тях — Мъж Старша възраст. Освен това изглежда наистина като чужденец. Докато аз приличам на тях и ако откажа, то ще бъде в нарушение на местните традиции. А това изглежда е единственият обичай, който имат. Аз нямам никакъв избор.
Смях, дълбок, коремен смях на жена от Средна възраст се изтръгна от Тамара. Той я изгледа стреснато.
— Добре де, добре — каза Боб и също се засмя. — Бог да ги порази! Те винаги са твърдяли, че дуелите са доброволни!
— А нима не са?
Младежът поклати глава.
— Аз представлявам селището Хамо срещу Гунда. Това е единственият вид война която познават. Всички Млади мъже наистина се вълнуват. Те не са печелили битката с Гунда от половин година или горе-долу толкова. За тях един голям исторически период. Това прилича на нещо като Световната купа. Утре аз ще бъда пречистен.