— Какво е станало с тази Пати? Защо си си падал по нея?
— Накрая я пуснаха, тя се омъжи и си роди деца, и сега е богата калифорнийка. Защо съм си падал по нея ли? О, не знам. Няма обяснение. Вероятно съм й съчувствал, задето са я отвлекли и са я карали да върши разни неща, които не е искала да прави, после обаче на нея като че ли започна да й харесва.
— А ти вършиш ли неща, които не искаш да правиш?
— Да. През цялото време.
Кракът ми е изтръпнал, аз се изправям и го разтръсквам.
— Невинаги, Клер, се озовавам здрав й невредим при теб. Доста често попадам на места, където съм принуден да си набавям с кражба дрехи и храна.
— О. — Лицето й помръква, после тя вижда печелившия ход, прави го и ме поглежда ликуващо. — Мат!
— Ей! Браво! — поздравявам я аз. — Ти си шахматната царица du jour30.
— Ами да — заявява Клер и поруменява от гордост. Започва да реди фигурите на изходните позиции. — Хайде пак!
Аз уж си гледам несъществуващия часовник.
— Разбира се. — Отново сядам. — Гладна ли си?
Тук сме от часове и запасите ни от храна са на изчерпване, останал ни е само малко чипс на дъното на пакетчето.
— Ммм.
Клер държи пешките зад гърба си, потупвам я по десния лакът и тя ми показва бялата пешка. Правя обичайния си начален ход с пешката на d 4. Клер играе обичайния ответен ход на моя обичаен начален ход и мести пешката на d 5. Изиграваме следващите десет хода сравнително бързо, само с умерени кръвопролития, после Клер се позамисля, загледана в дъската. Вечно експериментира и умува как да нанесе coup d’éclat31.
— Сега кого харесваш? — пита тя, без да вдига поглед.
— За кога питаш, когато съм на двайсет години ли? Или на трийсет и шест?
— И двете.
Опитвам се да си спомня какво е било, когато съм бил на двайсет. В съзнанието ми изниква размазано петно от жени, гърди, крака, кожа, коса. Всичките им истории са се преплели в общо кълбо, лицата вече не са свързани с имена. На двайсет години бях неуморен, но нещастен.
— На двайсет години не беше нищо особено. Никой не ми идва на ум.
— А на трийсет и шест?
Гледам изпитателно Клер. Дали на дванайсет години е прекалено малка? Сигурен съм, че да. По-добре да си фантазира за красивия, недостижим, безопасен Пол Маккартни, отколкото за Хенри, Пътешественика във времето и Особняка. Пък и защо ли изобщо ме пита затова?
— Хенри!
— Да.
— Женен ли си?
— Да — признавам си без желание.
— За кого?
— За една много красива, търпелива, талантлива и умна жена.
Лицето й помръква.
Клер вдига един от моите бели офицери, който ми е взела преди два хода, и го върти като пумпал по земята.
— Чудесно.
Изглежда обезсърчена от новината.
— Какво има?
— А, нищо. — Клер мести царицата от d 7 на d 4. — Шах.
Местя коня, за да предпазя царя.
— А аз омъжена ли съм? — пита Клер.
Поглеждам я в очите.
— Днес дърпаш дявола за опашката.
— Ама защо? И бездруго никога не ми казваш нищо. Хайде, Хенри, кажи ми дали ще си остана стара мома.
— Ти си монахиня — заяждам се аз.
Клер потреперва.
— А, само това не! — Тя ми взема с топа една от пешките. — Как се запозна с жена си?
— Съжалявам. Свръхповерителна информация.
Вземам топа й с царицата. Клер се въси.
— Уф! Докато пътешестваше във времето ли? Така ли се запозна с нея?
— Не, запознах се, докато не си пъхах носа в чуждите работи.
Клер въздъхва. Взема с другия топ още една пешка. Пешките ми са на изчерпване. Местя офицера на d 4.
— Не е честно, знаеш всичко за мен, а не ми казваш нищо за себе си.
— Така си е. Не е честно.
Опитвам се да изглеждам разкаян и отзивчив.
— Рут и Хелън, и Меган, и Лора ми казват всичко и аз казвам всичко на тях.
— Всичко ли?
— Да. Е, не им казвам за теб.
— О! И защо?
Клер ме гледа така, сякаш се оправдава.
— Ти си тайна. Пък и те няма да ми повярват.
Запушва офицера ми с коня и ме озарява с дяволита усмивка. Взирам се в дъската и се мъча да измисля как да й взема коня или да преместя офицера. Нещата не са много розови за белите фигури.
— Ти, Хенри, наистина ли си човек?
Постъписан съм.