— O-la-la32! — възкликват в хор Рут и Лора.
Хенри: Минава много време, сигурно час — час и нещо. Изяждам половината чипс и пийвам от топлата кока-кола, които Клер е взела. Подремвам. Нея я няма толкова дълго, че се замислям дали да не се поразходя. А и трябва да пусна една вода.
Чувам токчета, които се приближават. Поглеждам през прозореца, но се оказва, че не е Клер, а блондинка, истинска сексбомба, в тясна червена рокля. Примигвам и виждам, че това е приятелката на Клер, Хелън Пауъл. Охо!
Както си чатка с токчетата, тя идва откъм моята страна на автомобила, навежда се и се взира в мен. През деколтето й се вижда чак до Токио. Плисва ме топла вълна.
— Здрасти, ти си гаджето на Клер, нали? Аз пък съм Хелън.
— Не позна, Хелън. Но се радвам да се запознаем.
Дъхът й смърди на алкохол.
— Няма ли да слезеш от колата, за да се запознаем като хората?
— А, не, благодаря, и тук ми е добре.
— Тогава аз ще се кача при теб. — Тя заобикаля несигурно автомобила отпред; отваря вратата и се свлича върху седалката зад волана. — От цяла вечност чакам да се запознаем — споделя Хелън.
— Виж ти! Защо?
Иска ми се ужасно Клер да дойде и да ме отърве, но от друга страна, така ще се издадем, нали?
Хелън се навежда към мен и казва sotto voce33:
— По пътя на логиката се досетих за съществуването ти. Изострената ми наблюдателност ме тласна към заключението, че когато изключиш и невъзможното, остава истината, колкото и невъзможна да изглежда тя. Ето защо… — Хелън спира и се оригва. — О, изобщо не приляга на една дама! Извинявай. Та ето защо стигнах до извода, че Клер си има гадже, иначе нямаше да отказва да се чука с всички тези прекрасни момчета, които непрекъснато й се натискат. И хоп — ето те и теб!
Хелън винаги ми е била симпатична и не ми е приятно, че трябва да я заблуждавам. Това обаче обяснява нещо, което тя ми каза на сватбата ни с Клер. Обичам, когато плочките на пъзела си идват на мястото.
— Много убедителни доводи, Хелън, но не съм гадже на Клер.
— Защо тогава й седиш в колата?
Мъча се бързо да измисля нещо. Клер ще ме убие, ако ме чуе отнякъде.
— Приятел съм на майка й и баща й. Притесняваха се, че отива с кола на купон, където сигурно ще има и алкохол, и ме помолиха да й бъда нещо като шофьор, в случай че не е в състояние да шофира.
Хелън се подсмихва.
— Абсолютно излишно е. Нашата малка Клер едва ли ще изпие и един напръстник…
— Не съм казвал, че ще пие. Но майка й и баща й ги тресе параноята.
По тротоара пак чаткат високи токчета. Този път вече е Клер. Тя се вцепенява, щом вижда, че имам компания.
Хелън изскача от автомобила и казва:
— Клер! Този отвратителен мъж твърди, че не ти бил гадже.
Ние с Клер се споглеждаме.
— Не, не ми е — отсича Клер.
— О! — възкликва Хелън. — Тръгваш ли си?
— Наближава полунощ. Не искам да се превръщам в тиква. — Клер заобикаля автомобила и отваря вратата. — Хайде, Хенри, да тръгваме.
Включва двигателя и фаровете. Хелън стои като препарирана в светлината им. После минава откъм моята страна.
— Значи не си й гадже, а, Хенри? За малко да ти повярвам. Чао, Клер.
Тя се смее, а Клер излиза предпазливо от мястото, където е паркирала, и подкарва нататък. Рут живее на Конгър. След като излизаме на Бродуей, виждам, че уличното осветление е изключено. Бродуей е магистрала с по две платна във всяка посока. Права, сякаш е прокарана с линия, но без фарове, все едно се движим в мастилница.
— По-добре включи на дълги, Клер — казвам аз.
Тя се пресяга и изключва фаровете.
— Клер!…
— Не ми казвай какво да правя!
Млъквам. Единственото, което виждам, са светещите цифри на радио часовника. Показват 11:36. Чувам как вятърът свисти покрай колата, чувам и двигателя, усещам как гумите се плъзгат по асфалта, но сякаш изобщо не се движим, а светът профучава със седемдесет и пет километра в час покрай нас. Затварям очи. Все същото е. Отварям ги. Сърцето ми ще се пръсне.
В далечината изникват фарове. Клер също включва нейните и ние продължаваме шеметно нататък, точно по средата между жълтите линии и края на магистралата. Сега часът е 11:38.
Лицето на Клер е безизразно в отразената светлина на таблото.
— Защо го направи? — питам я с разтреперан глас.
— А защо да не го правя?
Гласът й е спокоен като лятно езеро.