Исках да викам, но само прегракнали звуци излязоха от пресъхналите ми устни. Задъхвах се.
Сред този ужас нов страх овладя мислите ми. При падането фенерът се повреди. Нямах никаква възможност да го поправя. Светлината отслабваше и след малко щях да остана в пълен мрак.
Виждах светлината в спиралата да намалява. Сенки заиграха по мрачните стени. Не смеех дори и да мигам, толкова много се боях да не загубя и един атом от отслабващата светлина. Струваше ми се, че всеки миг тя може да изчезне и „мракът“ вече ме сграбчва.
Най-после лампата трепна за последен път: проследих този проблясък, поглъщах го с поглед, насочих в него цялата сила на моите очи. Това бе последното светлинно възприятие, което ми бе отсъдено да усетя, и внезапно бях потопен в безкраен мрак.
Страшен рев се изтръгна от устата ми. Там на земята и в най-тъмната нощ светлината не се отказва напълно от правата си. Тя е разпръсната, разсеяна, но колкото и да е незначителна, зеницата на окото успява да я долови. А тук — нищо. Пълният мрак ме превърна буквално в слепец.
Тогава обезумях. Станах, протегнах ръце напред и се опитах да вървя пипнешком. Затичах се наслуки в този безизходен лабиринт. Затъвах все по-дълбоко и се лутах във вътрешността на земята като някакъв обитател на подземните пещери, виках, крещях, ревях и скоро, наранен по острите ръбове на скалите, падах, изправях се отново, бях целият окървавен, опитвах се да ближа кръвта, която се стичаше по лицето ми, и всеки миг очаквах да се изпречи ненадейно някоя стена и да си разбия главата в това препятствие.
Докъде ли ме е довело това безумно бягство? Никога не ще узная. След няколко часа, напълно изтощен, се свлякох като мъртъв край стената и изгубих съзнание.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Когато се съвзех, лицето ми беше мокро от сълзи. Не бих могъл да кажа колко време съм бил в безсъзнание. По нищо не можех да определя времето. Никой никога не се е чувствувал тъй самотен.
От нараняването бях изгубил много кръв. Чувствувах се облян в кръв. Как съжалявах, че не бях умрял, а това трябваше тепърва да стане. Не исках повече да мисля. Пропъдих всяка мисъл и победен от страданията, се търкулнах близо до отсрещната стена.
Чувствувах, че отново ще припадна и след това ще настъпи краят, когато силен трясък долетя до мен. Той приличаше на проточения тътен на гръмотевица и звучните му вълни заглъхнаха в далечните дълбини на бездната.
Откъде идеше този шум? Навярно от някое явление в земните недра — експлозия на някакъв газ или срутване на земни пластове.
Продължих да се вслушвам. Исках да разбера дали шумът ще се повтори. Изминаха петнайсетина минути. Пълна тишина цареше в тунела. Не долавях дори ударите на сърцето си.
Несъзнателно бях долепил ухо до стената и отведнъж ми се стори, че долавям някакви неясни, едва доловими и далечни думи. Трепнах и си помислих, че това е халюцинация.
Но не. Напрегнах слух и наистина долових някакъв шепот. Бях толкова слаб, че не можех да разбера какво се говори. Но бях положителен, че това е човешки говор.
За миг се уплаших да не би да са собствените ми думи, понесени от ехото. Може би бях извикал несъзнателно. Стиснах силно устни и отново долепих ухо до стената.
„Говорят! Положително говорят!“
Преместих се с няколко стъпки по-далеч все покрай стената и почнах да чувам по-ясно. Успях да доловя странни неясни, неразбираеми думи. Те достигаха до мен като едва промълвени, прошепнати слова. Много пъти долових думата "forlorad43, изговорена с известна тъга.
Какво значеше тя? Кой я произнасяше? Очевидно чичо ми или Ханс. Но щом като аз ги чувам, те също могат да ме чуят.
— Помощ! — извиках с всичка сила. — Помощ!
Вслушах се, задебнах да доловя в мрачините някакъв ответ, вик, въздишка. Но нищо не чух. Изминаха няколко минути. Безброй мисли се въртяха в главата ми. Помислих, че отпадналият ми глас не може да достигне до другарите ми.
„Те са — повтарях си аз. — Могат ли други хора да бъдат заровени на тридесет левги под земята?“
Отново напрегнах слух. Като слагах ухо на разни места по стената, открих една точка, дето се чуваше най-ясно. Думата „forlorad“ още веднъж достигна до слуха ми, а малко по-късно се повтори гърмът, който ме бе изтръгнал от вцепенението.
„Не — мислех си аз. — Не. Тези гласове не достигат до мен през стените. Те са гранитни и дори най-силната експлозия не би се чула. Този шум достига по самата галерия. Това е някаква особена игра на акустиката.“
Отново се вслушах. Този път чух ясно името си.
Навярно чичо ми го произнасяше. Той говореше с водача и думата „forlorad“ беше датска дума.