Тогава всичко ми стана ясно: за да бъда чут, трябваше просто да говоря край самата стена, която служеше за проводник на гласа ми, както жицата предава електрическия ток.
Нямах време за губене. Ако моите другари се отдалечат с няколко крачки, акустиката щеше да бъде нарушена. Приближих се до стената и произнесох колкото може по-отчетливо следните думи:
„Чичо Лиденброк“.
Зачаках с извънредно голямо безпокойство. Звукът няма много голяма скорост. Гъстотата на атмосферата не увеличава бързината му, а само интензивността му. Изминаха няколко секунди, които ми се сториха като векове, и най-после дочух следните думи:
„Аксел, Аксел, ти ли си?“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Да, да“ — отвърнах аз.
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Бедното ми дете, къде се намираш?“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Загубен съм в непрогледен мрак.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„А фенерът ти?“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Изгасна.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„А поточето?“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Изчезна.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Аксел, клети Аксел, смелост.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Почакайте малко. Изтощен съм и нямам сили, за да ви отговарям, но говорете ми.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Смелост — отвърна чичо ми. — Не говори, а слушай добре. Ние те търсихме, като се върнахме обратно, и слизахме по тунела. Но не можахме да те открием. Ах, да знаеш само как съм те оплаквал, мое дете! Най-после, тъй като все още предполагахме, че си по пътя на Хансбах, спуснахме се надолу и стреляхме с пушка. Сега можем да чуем гласовете си по някаква игра на акустиката, но ръцете ни не могат да се допрат. Не се отчайвай, Аксел. Ние се чуваме, а това все пак е нещо.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
През това време бях обмислил. Известна, макар и още смътна надежда проблесна в съзнанието ми. Трябваше първо да се разясни една подробност. Приближих устните си до стената и казах:
„Чичо?“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Какво има, мое дете?“ — бе отговорът, който чух след малко.
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Трябва да разберем какво разстояние ни отделя.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Това е лесно.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„У вас ли е хронометърът?“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Да.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Добре тогава. Вземете го. Произнесете името ми и отбележете точно секундата, в която го изговаряте. Аз ще го повторя и ще отбележите точния момент, когато чуете отговора ми.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Отлично. Половината от времето между моя въпрос и твоя отговор ще бъде именно времето, необходимо, за да стигне гласът ми до теб.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Точно така, чичо.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Готов ли си?“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Да.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„А сега внимавай, ще произнеса твоето име.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
Долепих ухото си на стената и щом думата Аксел достигна до мен, веднага отговорих „Аксел“ и зачаках.
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Четиридесет секунди — съобщи чичо ми. — Изминаха четиридесет секунди между двете думи. Звукът е употребил двадесет секунди, за да дойде до мен. При хиляда и двеста стъпки в секунда това прави двадесет хиляди и четиристотин стъпки или една левга и половина и една осма.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Левга и половина“ — промълвих аз.
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Не е страшно, Аксел.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Да се изкачвам ли трябва, или да слизам надолу?“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Ще слизаш. Чуй защо. Ние се намираме в една просторна местност, където достигат многобройни галерии. Галерията, по която си тръгнал, не може да не те изведе дотук. Изглежда, че всички тия пукнатини, тия пропуквания на земята започват от огромната пещера, където се намираме. Стани и тръгни. Върви, ако е необходимо, влачи се, плъзгай се по стръмните наклони и на края на твоя път ще те посрещнат нашите обятия. Тръгвай, мое дете, тръгвай.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
Тия думи ме ободриха.
„Сбогом, чичо — извиках аз. — Тръгвам. Няма вече да чуваме гласовете си, щом напусна това място. Затова сбогом.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
„Довиждане, Аксел, довиждане.“
. . . . . . . . . . . . . . . .
Това бяха последните думи, които чух. Този чудноват разговор, воден през земните пластове, разменен на повече от една левга разстояние, приключи с тия думи на надежда.
Тази чудна акустична особеност се обяснява със законите на физиката. Дължеше се на формата на тунела и добрата проводност на скалата. Има доста примери за такова разпространение на звука. Спомних си, че това явление е било наблюдавано на много места — във вътрешната галерия на храма „Св. Павел“ в Лондон, а най-вече в странните пещери в Сицилия, изоставените мраморни кариери край Сиракуза, най-чудната от които е известна под името ухото на Дионисий44.
44
Дионисий Сиракузки — тиранин, който превърнал мраморните кариери в Сиракуза в огромен затвор. Благодарение особеното разположение на сводовете най-малкият шум достига до определено място, наречено „ухото на Дионисий“. Според легендата тиранинът е стоял на това място, долавял всеки стон ва затворниците и следял техните разговори. Б.пр.