При все това реших да проникна по-далеч. От месестите сводове лъхаше смразяваш студ. Лутахме се половин час в тази влажна тъмница и когато се върнахме на морския бряг, изпитвах чувство на облекчение.
Но растителността на тази подземна страна не се ограничаваше само с тези гъби. Малко по-далеч се изправяха на групи многобройни дървета с обезцветени листа. Познах ги веднага: това бяха скромните храсти на нашата земя, но с огромни размери — високи сто стъпки ликоподи, гигантски силигарии, папрати, високи колкото планински бор, лепидодендрони с раздвоени кръгли стебла, украсени с дълги, обрасли с твърди бодили като огромни кактуси листа.
— Чудесно! Великолепно! Възхитително! — възкликна чичо ми. — Това е растителността на вторичната ера, преходната ера. Ето скромните ни градински растения, които са били дървета в първите векове на света Гледай, Аксел, възхищавай се. Това е истински празник за един ботаник!
— Имате право, чичо. Сякаш провидението е поискало да запази в този огромен парник тия праисторически растения, така умело възпроизведени от въображението на учените.
— Така е, мое момче. Това е парник, но добре ще бъде да прибавим, че това може да е и зверилница.
— Зверилница ли?
— Положително. Виж прахта, която тъпчем — костите, пръснати по земята.
— Кости! — извиках аз. — Това са наистина кости на допотопни животни.
Спуснах се към тия многовековни останки, направени от една неразрушима материя45. Назовавах, без да се колебая, имената на тези огромни кости, които приличаха на изсъхнали дървени стебла.
— Ето долната челюст на мастодонта, ето и кътниците на динотериума46, а това е бедрена кост, която може да принадлежи само на най-големия от тия зверове — мегатериума47. Това е наистина цяла зверилница. Тия кости положително не са били донесени тук от някаква стихия. Тези животни са живели край бреговете на това подземно море, под сянката на тези дървоподобни растения. Вижте, ето и цели скелети. И въпреки всичко…
— Въпреки всичко? — запита чичо ми.
— Не мога да си обясня съществуването на такива четириноги в тази гранитна пещера.
— Защо?
— Защото те са се появили на земята едва през вторичната ера, тогава, когато седиментната почва се е образувала от утайките и е изместила нажежените скали от първичната ера.
— На твоето възражение, Аксел, имам много прост отговор — тази почва е образувана от седименти.
— Как е възможно на такава дълбочина от земната повърхност?
— Разбира се. Геологията може да обясни този факт. В дадена епоха земята е била покрита с еластична кора, подчинена на свивания и повдигания въз основа на законите на земното притегляне. Вероятно е имало свличане на почвите и част от седиментните терени са могли да потънат в дъното на бездните, които внезапно са се разтворили.
— Това е възможно. Но щом като тези допотопни животни са живели в тези подземия, кой може да твърди, че някой от тия зверове не продължава да скита в тези мрачни гори или зад тия стръмни скали?
При тази мисъл се поогледах страхливо. Но нито едно живо същество не се показваше на пустинния бряг.
Почувствувах се малко уморен и приседнах върху една скала, издадена към морето В подножието й вълните шумно се разбиваха Оттук погледът ми обхващаше целия залив, който представляваше дълбоко врязан полукръг. В дъното се гушеше някакъв естествен пристан, ограден от пирамидални скали. Притихналите му води бяха защитени от ветровете. Тук свободно можеха да хвърлят котва няколко шкуни. Очаквах да се появи кораб с вдигнати платна и да заплава към открито море под южния вятър.
Но тази илюзия бързо се разсея. Ние бяхме наистина единствените живи същества в този подземен свят. Когато вятърът стихваше, над сухите скали се спущаше мълчание по-дълбоко и от безмълвието на пустините и тегнеше върху повърхността на океана. Тогава се опитвах да проникна отвъд далечните мъгли, да разкъсам тази завеса, спусната на тайнствения фон на хоризонта. Какви ли не въпроси напираха на устните ми? Къде свършваше това море? Къде ли водеше то? Ще може ли някога да достигнем отсрещния му бряг?
Чичо ми не се съмняваше в това. Аз го желаех, но в същото време се боях.
Прекарахме цял час захласнати във възхитителната гледка. После тръгнахме обратно по песъчливия бряг и се върнахме в пещерата. Уморен от тия странни мисли, заспах дълбок сън.