— Това е положително така.
— Тогава аз съм сигурен, че ще намеря други пътища на отсрещния бряг.
— Според вас каква е дължината на това море?
— От тридесет до четиридесет левги.
— Ах! — казах аз и си помислих, че това предположение може да излезе невярно.
— И тъй като нямаме време за губене, още утре тръгваме по море.
Неволно затърсих с очи кораба, с който щяхме да тръгнем.
— Добре. Ще тръгнем по море — казах аз. — Но къде е корабът, с който ще пътуваме?
— Няма да пътуваме с кораб, мое момче, а с хубав и здрав сал.
— Сал ли? — учудих се аз. — Сал може да се направи толкова, колкото и кората. Не виждам как…
— Ти не виждаш, Аксел. Но ако се вслушаш, ще чуеш.
— Какво ще чуя?
— Ударите от чук, които ще ти подскажат, че Ханс е започнал вече работа.
— Нима Ханс е започнал да прави сал?
— Да.
— Но как? Да не би да е изсякъл дървета с брадвата?
— Дърветата са били вече повалени. Ела и ще видиш.
След четвърт час се озовахме зад скалите, които заграждаха малкото естествено пристанище, там видях Ханс. Отидох при него. За моя голяма изненада на пясъка лежеше направен до половината сал. Беше сглобен от греди от някакво особено дърво. Голям брой греди, дъги, чатали бяха буквално осеяли земята. Тук имаше достатъчно материал, за да се построи цяла флотилия.
— Чичо — запитах аз, — какви са тия дървета?
— Това са борове, чамове, брези, всички видове иглолистни северни дървета. Те са се вкаменили под действието на морската вода.
— Нима е възможно това?
— Такова дърво се нарича „surtarbrandur“ или вкаменено дърво.
— Но тогава то ще е твърдо като камък, като лигнита например, и няма да може да плава над водата.
— Някои дървета наистина са станали твърди като антрацит, а други като тези са били само отчасти вкаменени. Впрочем виж и се увери.
И чичо ми хвърли в морето едно от тия скъпоценни парчета.
Дървото потъна, после изплава на повърхността и се залюшка по вълните.
— Убеди ли се? — запита чичо ми.
— Убедях се, че всичко това е невероятно.
На слeдната вечер благодарение сръчността на водача ни салът беше готов. Той бе дълъг десет стъпки и широк — пет. Гредите от „surtarbrandur“ бяха свързани със здрави въжета и образуваха солидна плоскост. Спуснат във водата, този импровизиран плавателен съд се понесе върху повърхността на морето Лиденброк.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
На 13 август се събудихме рано. Предстоеше ни да изпробваме новото бързо и удобно превозно средство.
Корабните принадлежности се състояха от мачта, направена от два съединени пръта и една напречна върлина, а за платно служеше едно одеяло. Разполагахме с достатъчно въжета. Всичко беше здраво направено.
В шест часа професорът даде знак за потегляне. Храната, багажът, уредите, оръжието и голямо количество сладка вода бяха натоварени върху сала. Ханс бе направил и кормило, с което можеше да направлява плаващия съд Той седна до кормилото. Отвързах въжето, вдигнахме платното и бързо се отдалечихме от брега.
Когато напуснахме малкия пристан, чичо ми, който държеше да попълни с географски названия картата си, настоя да кръстим пристанището на мое име.
— Предлагам ви друго име — казах аз.
— Кое?
— Гройбен, порт Гройбен ще изглежда прекрасно на картата.
— Добре, нека бъде порт Гройбен.
Така споменът за скъпата ми фирландка бе свързан с нашето щастливо пътешествие.
Имахме североизточен бакщаг48. Сгъстените пластове на въздуха упражняваха значителен натиск върху платното и действуваха като същински вентилатор.
След един час чичо ми успя да изчисли с каква скорост се движехме.
— Ако продължаваме да напредваме все така, ще изминаваме най-малко тридесет левги на денонощие и скоро ще видим отсрещния бряг.
Не отговорих нищо и се настаних на предната част на сала. Северният бряг постепенно изчезваше и заливът се разтваряше широко, сякаш да улесни заминаването ни. Пред очите ми се простираше необятно море. Сивкавите сенки на облаците пробягваха върху повърхността му и сякаш притискаха тихите води. Сребристите лъчи на електрическата светлина се отразяваха тук-там в някоя капчица и по страните на сала блестяха светли точки. Сушата скоро изчезна, изчезна всяка опорна точка и ако не беше разпенената следа, която оставяше салът, можех да помисля, че стоим на едно място.
По пладне огромни водорасли изплуваха над водната повърхност. Аз знаех как буйно се развиват тия растения, как пълзят по дъното на моретата на повече от двадесет хиляди стъпки, как се размножават при налягане от около четири хиляди атмосфери и как заемат понякога значителни пространства и пречат на движението на корабите, но едва ли е имало някога по-грамадни водорасли от тия в морето Лиденброк.