— Ние не се спускаме надолу — каза професорът. — Губим си само времето, а аз не съм дошъл толкова далеч, за да се разхождам с лодка по някакво блато!
Той нарича това пътуване разходка, а самото море — блато.
— Но нали следваме пътя на Сакнусем?… — подхвърлих аз.
— Там е въпросът, дали следваме наистина пътя му? Срещнал ли е Сакнусем това водно пространство? Дали го е преплавал? Поточето, което бяхме взели за водач, не ни ли заблуди?
— Във всеки случай няма защо да съжаляваме, че сме стигнали дотук. Гледката е прекрасна и…
— Не е там работата. Аз съм си поставил една цел и искам да я постигна. Тъй че не ми говори за гледката!
Взех това под внимание. Оставих професора да хапе устни от нетърпение. Към шест часа вечерта Ханс поиска да му се платят трите риксдали и професорът му ги брои.
Неделя, 16 август — нищо ново. Времето е без промени. Вятърът се позасили. Събуждам се и виждам светлината. Все се страхувам, че това електрическо явление ще отслабне и ще изгасне. Но опасенията ми са напразни — сянката на сала ясно се откроява върху водната повърхност.
Това море наистина е безкрайно. Може би то е широко колкото Средиземно море или пък дори колкото Атлантическия океан. А защо не?
Чичо ми пусна на няколко пъти сонда. Той върза най-тежкия лост с едно въже и го спусна на дълбочина двеста сажена49, но не намери дъното. Едва успяхме да издърпаме сондата.
След като прибрахме железния лост, Ханс ми обърна внимание на някакви дълбоки следи по него. И наистина сякаш желязото е било стиснато с клещи.
Погледнах ловеца.
— Tander — каза той.
Не разбрах и се обърнах към чичо си, но той беше така унесен в размишления, че не посмях да го смущавам. Погледнах отново исландеца. Той отвори и затвори няколко пъти устата си, за да поясни мисълта си.
— Зъби! — възкликнах изумен, като разглеждах внимателно лоста.
Да, върху метала бяха оставени отпечатъци от зъби. Челюстите, въоръжени с такива зъби, навярно притежават невероятна сила. Не е ли това някой от отдавна изчезналите зверове, раздвижил се в дълбокото си подводно леговище — звяр по-кръвожаден от акулата и по-страшен дори и от кита? Очите ми се приковаха в лоста. Дали действителността щеше да надхвърли и най-безумните ми мечти?
Тия мисли не ми дадоха покой цял ден. Поуспокоих се едва след няколко часа сън.
Понеделник, 17 август — искам да си припомня особеностите на допотопните животни от вторичната ера. Те са се появили след мекотелите, раковините и рибите, но са предшествували появата на млекопитаещите. Тогава светът е принадлежал на влечугите. Тия чудовища са господствували в юрските морета Природата ги надарила със съвършено устройство, огромни размери и огромна сила. Днешните влечуги — дори най-големите алигатори или най-страшните крокодили, са просто играчки в сравнение с прадедите им от първите години.
Потръпвам, като си помисля за тия чудовища. Човешко око не ги е виждало живи. Те са се появили на земята хиляди векове преди хората, но в глинестите варовици, които англичаните наричат лиас, бяха намерени костите им и това позволи на учените да възстановят анатомическия им строеж и да узнаят грамадните им размери.
В хамбургския музей съм виждал скелета на едно от тия влечуги, дълъг тридесет стъпки. Не съм ли предопределен да бъда първият жител на земята, който ще се изправи лице срещу лице с един от представителите на тези допотопни животни? Не. Това е невъзможно. Но следите на здрави зъби бяха отпечатани върху железния лост. Видях, че те са конусообразни като зъбите на крокодила.
Очите ми са втренчени с ужас в морето. Страхувам се да не се появи някой обитател на подводните пещери.
Предполагам, че и професор Лиденброк споделя мислите ми, дори и страховете ми, защото, като разгледа лоста, той обгърна с поглед морето.
„Дявол да го вземе, отде му хрумна тая мисъл да сондира морето! Може би е смутил почивката на някой звяр и сега той може да ни нападне.“
Взех оръжието и проверих дали е в изправност. Чичо ми гледа и кима одобрително с глава.
Някакви вълнения диплят гладката повърхност на водата, сякаш нещо се е раздвижило в дълбините. Опасността е близка. Трябва да бъдем нащрек.
Вторник, 18 август — нощта настъпва. Или по-точно казано — времето, когато сънят натежава на клепачите ни, защото над това море няма нощ и безмилостната светлина уморява упорито очите ни, сякаш пътуваме под слънцето на арктическите области. Ханс е на кормилото. Докато той дежури, аз заспивам.
Два часа по-късно страшен трясък ме разбужда. Неописуема сила беше тласнала и подхвърлила сала на двадесет разтега разстояние.