Около тази находка се вдигна много голям шум не само във Франция, но и в Англия и в Германия. Няколко учени от Френския институт, между които Милн Едуардс и дьо Катрфаж, се заеха сериозно с тази работа, доказаха автентичността на въпросната челюст и станаха горещи защитници на „процеса на челюстта“, както го нарекоха англичаните.
Към английските геолози Фалконер, Бъск, Карпентър и други, които не оспориха факта, се присъединиха и германски учени и на първо място, най-буйният и възторжен между тях чичо ми Лиденброк.
Автентичността на човешка кост от четвъртичната ера изглеждаше безспорно доказана и бе възприета от всички.
Но в лицето на господин Ели дьо Бомон тази теория намери упорит противник. Този учен с голяма известност твърдеше, че почвата в Мулен Киньон не е от допотопна ера, а е от по-късно образуване и като се присъединяваше към мнението на Кювие, той не се съгласяваше, че човекът е бил съвременник на животните от четвъртичната ера. Чичо ми заедно с огромното болшинство от геолози не се предаваше, спореше, караше се и господин дьо Бомон остана почти единствен на своята позиция.
Ние познавахме в подробности цялата работа, но не подозирахме, че откакто бяхме тръгнали, въпросът е претърпял ново развитие. Други подобни челюсти, макар и да принадлежали на индивиди от различен тип и различни националности, били открити в рохкавите сиви почви на някои пещери във Франция, Швейцария, Белгия, както и оръжия, прибори, инструменти, кости на деца, младежи, мъже, старци. И следователно съществуването на човека от четвъртичната ера се потвърждаваше с всеки изминат ден.
Но и това не беше всичко. Нови останки, изровени от третичния плиоцен, дали повод на още по-смели учени да припишат дълбока древност на човешкия род. Останките не били наистина човешки кости, а само предмети, обработвани от човека — пищяли и бедрени кости на разни животни, но гравирани и носещи отпечатъка на човешки труд.
По такъв начин с един скок човекът се връщаше с векове назад по стълбата на времето Той предшествуваше мастодонта, ставаше съвременник на „Елефас меридионалис“52. Той съществуваше от сто хиляди години, щом като това бе времето, което най-известните геолози определяха за образуването на плиоцена!
В такова състояние се намираше тогава палеонтологията и това, което ни бе известно, бе достатъчно, за да обясни отношението ни към костницата край морето Лиденброк. Всеки ще разбере смайването и възторга на чичо, особено след като двадесет крачки по-далеч той се изправи буквално лице срещу лице с един от представителите на човека от четвъртичния период.
Веднага можеше да се разбере, че това е човешко тяло. Не бих могъл да кажа дали в случая някаква особеност на почвата както в гробището Сен Мишел в Бордо бе допринесла за запазването на това тяло през вековете, но този труп имаше опъната, изсъхнала кожа. Крайниците му поне наглед не бяха вдървени, зъбите му бяха непокътнати, косата — гъста, ноктите на ръцете и краката бяха страхотно израснали. Виждахме го такъв, какъвто е бил приживе.
Онемях пред това видение от минали времена. Чичо ми, обикновено толкова приказлив и невъздържан, също мълчеше. Ние вдигнахме тялото и го изправихме. То ни гледаше с кухите си очници. Опипвахме кънтящите му гърди.
След известно мълчание чичо ми бе победен от професора. Ото Лиденброк даде воля на нрава си, той забрави защо бяхме пътували, къде се намирахме, забрави огромната пещера, в която се бяхме промъкнали. Навярно си мислеше, че се намира в Йоханеум, пред студентите си, защото гласът му стана наставнически и той заговори пред някаква въображаема аудитория:
— Господа, имам чест да ви представя човек от четвъртичната ера. Велики учени отричаха съществуването му. Други, не по-малко велики, поддържаха обратното. Неверните томовци на палеонтологията, ако се намираха сега тук, биха могли да го пипнат с пръст и да се уверят, че са се заблуждавали. Зная, че науката трябва да се отнася предпазливо към подобни находки. Зная как Барнум53 и други шарлатани от същото тесто са използували съществуването на останките от праисторическия човек. Познавам баснята за капачето на коляното на Аякс, приказката за тъй нареченото тяло на Орест, намерено от спартанците, и за трупа на Астериус, за когото говори Паузаниас и който бил дълъг десет лакти. Четох и описанията на скелета, открит в Трапани през четиринадесетия век, който са приписвали на Полифем54, както и случката с гиганта, изровен през шестнадесетия век в околностите на Палермо. И вие знаете не по-зле от мен за едрите кости, открити през 1577 година край Люцерн, които известният Феликс Платер твърдеше, че са кости на гигант, висок деветнадесет стъпки. Аз съм чел с интерес трактатите на Касанион и всички бележки, забележки, доклади, речи и спорове, публикувани във връзка с откриването на скелета на вожда на Цимбрите, Тевтобохус, поробителя на Галия, и намерен в някаква пясъчна кариера в Дофине през 1613 година! През осемнадесетия век бих оспорвал заедно с Пиер Кампе съществуването на доадамовите хора на Шьохцер! Притежавам и един труд, озаглавен „Гиганс…“…