Морските брегове отдавна се бяха скрили зад хълмовете, които обграждаха костницата. Непредпазливият професор, без да се безпокои много, че можем да се заблудим, ме водеше все по-надалеч. Ние вървяхме мълчаливо, облени от електрическите лъчи. Поради някакво явление, което не можех да си обясня и благодарение на равномерното си разпространение светлината къпеше всички страни на предметите. Източникът й не беше в определена точка в пространството и предметите не хвърляха никаква сянка. Човек можеше да помисли, че се намира сред лято, по обед на екватора, под отвесните слънчеви лъчи. Водните изпарения бяха изчезнали. Скалите, далечните планини, неясните очертания на някакви гори в далечината добиваха странен вид под равномерното разпределение на светлината. Приличахме на въображаемия хофманов герой, който загубил сянката си.
Изминахме около една миля и пред очите ни се показа краят на грамадна гора. Това не беше вече гора от гъби както при порт Гройбен. Това беше растителност от третичния период в цялото й величие. Грамадни палми от отдавна изчезнали видове, прекрасни палмацити, борове, тисове, кипариси, тюий представляваха семейството на иглолистните и бяха преплетени в страшно омотани лиани. Мек килим от мъх покриваше земята. Поточета ромоляха под гъсталака, който не пазеше никаква сянка. Край водата растяха папрати, прилични на тия, които хората отглеждат в парниците. Но дърветата, храстите и растенията, лишени от животворната слънчева светлина, бяха безцветни.
Всичко се преливаше в еднообразен, сякаш избелял кафен цвят. Листата, лишени от зеленина, и дори цветята, толкова многобройни в тази третична епоха, през която са се появили, бяха безцветни и не ухаеха, сякаш бяха направени от избеляла на въздуха хартия.
Чичо ми Лиденброк навлезе решително в тази гигантска гора. Последвах го не без известен страх. Щом като природата беше създала в изобилие растителна храна, защо тогава да не се срещат и опасни млекопитаещи? По-горе полянки, образувани от повалени дървета, разядени от времето, растяха бобови, брошови и други растения, както и хиляди храсти, обичани от преживните животни през всички периоди. После се появиха разбъркано дървета от различни пояси на земната повърхност. Дъбът растеше край палмовото дърво, австралийският евкалиптус се опираше до норвежкия бор, северната бреза преплиташе клоните си е новозеландското дърво каурис. Това смешение на видовете можеше да обърка понятията и на най-остроумния ботаник.
Внезапно се спрях. Дръпнах и чичо си.
Разсеяната светлина позволяваше да се забелязват и най-малките предмети в дълбочината на гората. Стори ми се, че видях… Но не, аз наистина видях със собствените си очи огромни фигури, които се движеха под дърветата! Това бяха грамадни животни — цяло стадо мастодонти, не изкопаеми, а живи и съвсем прилични на ония, чиито останки бяха намерени в тресавищата на Охайо през 1801 година. Видях тия грамадни слонове, хоботите на които се провираха като змии между дърветата. Чух скърцането на дългите им зъби, които пробиваха старите дънери. Те кършеха клони, скубеха листа и ги поглъщаха в огромни количества с широките си уста.
Този предисторически свят от третичната и четвъртичната ера, който бях видял насън, стоеше пред очите ми. Намирахме се сами в недрата на земята, предоставени на милостта на дивите му обитатели. Чичо ми ги гледаше.
— Хайде — каза той, като ме дръпна за ръка. — Напред! Напред!
— Не! — развиках се аз. — Не! Ние нямаме оръжие. Какво ще правим сред това стадо грамадни четириноги? Хайде, чичо, нека се върнем! Нито едно човешко същество не може да предизвика безнаказано яростта на тия чудовища!
— Нито едно човешко същество ли? — отвърна чичо ми, като сниши глас, — Ти грешиш, Аксел! Виж, виж там! Струва ми се, че виждам едно живо същество! Едно същество, което прилича на нас — един човек!
Погледнах, вдигнах рамене и отказах да вярвам на очите си. Но в края на краищата трябваше да се съглася с очевидното.
На по-малко от четвърт миля, облегнато на огромно дърво каурис, едно човешко същество, един Протей на този подземен свят, един син на Нептун, пазеше безбройното стадо мастодонти!
Immanispecoris custos, immanior ipse!56
Да! Гигантоподобен! Това не беше вкамененият труп, който бяхме намерили в костницата, а великан, способен да държи в подчинение тия зверове. Ръстът му надхвърляше дванадесет стъпки. Главата му беше колкото биволска глава и се губеше в дълга, дива коса, която приличаше на гривата на първите слонове. Той размахваше огромен прът — достойна гега за този праисторически овчар.