Ние замряхме неподвижни, поразени. Но той можеше да ни забележи. Трябваше да бягаме.
— Елате! Елате! — извиках аз, като повлякох чичо си. За пръв път той се подчини.
Четвърт час по-късно ние бяхме далеч от погледа на този опасен враг.
Сега когато размислям спокойно и трезво, когато са изминали месеци от тази необикновена и свръхестествена среща, какво да мисля, какво да вярвам? Не! Това е невъзможно. Ние сме били заблудени. Очите ни не са видели това, което им се сторило, че виждат. Никакво човешко създание не съществува в този подземен свят! Никакъв човешки род не обитава тия пещери във вътрешността на земята, без да има някаква връзка с жителите на повърхността, без да се интересува за тях. Това е безсмислено. Пълна безсмислица!
По-склонен съм да допусна съществуването на някакво животно, което по външност прилича на човек, някаква маймуна от първите геологически времена, протопитек или мезопитек, подобен на онзи, който е бил намерен от Ларте в костницата край Сансан! Но това животно надминаваше по ръст всички размери, познати на палеонтологията! Няма значение! Това е маймуна. Да, маймуна, колкото и невероятно да е. Не може да бъде човек, жив човек и заедно с него цяло поколение, погребано в недрата на земята. Невъзможно!
Напуснахме светлата гора, онемели от учудване, потиснати от изумление, граничещо със затъпяване. Ние бягахме въпреки волята си и това бягство приличаше на бягство в кошмарен сън. Върнахме се инстинктивно към морето Лиденброк и не зная дали нямаше да се отдам на някакви изстъпления, ако не бе една мисъл, която ме накара да изтрезнея.
Бях сигурен, че се намирам в съвършено непозната местност, но започнах да срещам все по-често някои канари, които ми напомняха скалите край порт Гройбен. Приликата беше поразителна. Поточета и водопади се стичаха със стотици по назъбените скали. Стори ми се, че виждам същия бряг, осеян със „surtarbrandur“, вярното поточе Хансбах, пещерата, дето се бях свестил; но няколко крачки по-нататък разположението на скалистия бряг, появата на някое поточе, неочаквания профил на някоя скала ме хвърляше отново в съмнение.
Професорът също се колебаеше. И той не можеше да се ориентира сред тази еднообразна местност. Това разбрах от няколкото думи, които измърмори.
— Очевидно ние не сме се върнали там, отдето сме тръгнали, но като вървим по брега, ще се приближим до порт Гройбен — казах аз.
— В такъв случай няма смисъл да продължаваме тази разходка — отвърна чичо ми. — Най-добре е да се върнем при сала. Да не би да грешиш, Аксел?
— Не може човек да бъде съвсем положителен, защото всички тия скали си приличат. Но ми се струва, че познах склона, в подножието на който Ханс построи сала. Навярно се намираме близо до пристанището. А може би сме стигнали до него — прибавих аз, като се вгледах в едно заливче, което ми се стори познато.
— Не, Аксел. Щяхме да открием поне собствените си следи, а аз нищо не виждам…
— Аз пък виждам! — извиках, като се спуснах към някакъв предмет, който проблясваше в пясъка.
— Какво е това?
— Вижте — и аз показах на чичо си камата, която вдигнах от земята.
— Я виж ти! — учуди се чичо. — Твое ли е това оръжие?
— Не. Предполагам, че е ваше.
— Доколкото си спомням, никога не съм притежавал подобно нещо.
— Нито пък аз, чичо.
— Чудна работа.
— Напротив, няма нищо чудно. Понякога исландците носят такова оръжие и Ханс го е изгубил на брега…
— Ханс! — каза чичо ми, като поклати глава. И той разгледа внимателно ножа.
— Аксел — продължи той сериозно, — тази кама е от шестнайстия век. Това е истински кинжал, който благородниците са носели, за да довършат жертвата си57. Ножът е от испански произход и не е нито твой, нито мой, нито пък на ловеца.
— Да не би да си мислите?…
— Виж! Той не е ощърбен от прерязване на гърла. Острието е ръждясало и ръждата не е нито от вчера, нито от година, нито от един век!
Както винаги професорът се оживи и въображението му се развихри.
— Аксел — продължи той, — ние сме на път да направим някакво голяма откритие! Този нож е лежал на пясъка сто, двеста, триста години и се е нащърбил по скалите на това подземно море!
— Но той не е дошъл сам! — възразих аз. — Нито пък се е изкривил от само себе си! Някой ни е изпреварил!…
— Да. Един мъж.
— Кой е този мъж?
— Този мъж е издълбал името си с камата! Този човек е искал още веднъж да отбележи пътя към центъра! Да потърсим, да потърсим!
С изострено любопитство тръгнахме край високата скала. Вглеждахме се и в най-малкия процеп, за да проверим дали не се превръща той в галерия.
57
Обикновено явление са били дуелите между благородниците, които са носели шпага и кинжал. Б.пр.