Чух го да шепне геоложки термини, които разбрах, и неусетно се увлякох в последното ни изследване.
— Еруптивен гранит — каза той. — Намираме се все още в примитивната ера. Но ние се изкачваме! Изкачваме се! Кой знае?
Кой знае? Чичо ми не губеше надежда. Той опипа отвесната стена и след малко каза:
— Ето гнайс, а ето и слюда! Така! Наближаваме до пластовете от преходната ера и тогава…
Какво ли искаше да каже професорът? Дали можеше да измери дебелината на земната кора, надвиснала над главите ни? Разполагаше ли с някакво средство, за да направи такова изчисление? Той нямаше манометър и никакво приблизително пресмятане не можеше да го замести.
Междувременно температурата продължаваше да се повишава и аз бях облян в пот сред тази нажежена атмосфера. Тя можеше да се сравни само с топлината, излъчвана от пещите на една леярница, когато изливат разтопения метал. Ханс, чичо ми и аз бяхме принудени да свалим саката и жилетките си. Допирът на най-леката дреха беше непоносим, почти болезнен.
— Не се ли изкачваме към някакво огнище? — извиках аз, когато температурата още повече се повиши.
— Не — отвърна чичо ми. — Това е невъзможно! Невъзможно е!
— Но — възразих аз, след като пипнах скалата — стената пари!
Опитах се да потопя ръка във водата, но веднага я отдръпнах.
— Водата пари! — възкликнах аз. Този път професорът отвърна с яростен жест. Обзе ме непреодолим ужас, който се загнезди в ума ми. Предусещах близка катастрофа, непостижима и за най-смелото въображение. Една мисъл, в началото неясна и плаха, постепенно се превърна в убеждение. Аз я отхвърлих, но тя се връщаше упорито. Не смеех да я назова, но убеждението ми се засили от някои неволни наблюдения. При слабата светлина на факела можах да забележа, че гранитните пластове се размърдаха, бях свидетел на едно природно явление, в което електричеството играеше някаква роля; и после необикновената топлина, врялата вода!… Реших да погледна компаса.
Той беше пощурял!
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Да — пощурял! Стрелката подскачаше от единия полюс на другия, обикаляше целия циферблат и се въртеше, сякаш й се виеше свят. Знаех, че според общоприетите теории земната кора никога не е в абсолютен покой. Измененията, станали при разпадането на материите във вътрешността, постоянното движение на течната разтопена материя, действието на магнетизма непрекъснато я разтърсват дори когато живите същества на повърхността й не подозират тия движения. При друг случай това явление не би ме уплашило или поне не би породило в ума ми ужасяващата мисъл.
Но други факти, както и някои подробности sui generis59 не можеха по-дълго да ме заблудят. Гърмежите зачестиха и се усилиха страхотно. Те можеха да се сравнят само с гърмоленето на много каруци, които препускат по павиран път. Някакъв неспирен гърмеж.
Освен това пощурелият, разстроен от електрически смущения компас засилваше убеждението ми: минералната кора заплашваше да се разбие, гранитните масиви — да се слеят, пукнатината — да се запълни, а ние — нищожни атоми, щяхме да бъдем сплескани в тая чудовищна преса.
— Чичо, чичо — извиках аз, — загубени сме!
— Какъв е пък този страх? — отвърна той с учудващо спокойствие. — Какво те прихваща?
— Какво ме прихваща ли? Вижте, стените се разклащат, скалите се разместват, горещината става непоносима, водата ври, парите се сгъстяват, а стрелката на компаса е пощуряла — това са признаци на земетресение!
Чичо поклати бавно глава и каза:
— Земетресение?
— Да!
— Мисля, че грешиш, мое момче.
— Как? Не познавате ли признаците?
— На земетресението ли? Не! Очаквам нещо повече!
— Какво искате да кажете?
— Очаквам изригване, Аксел.
— Изригване ли? — извиках аз. — Ние се намираме в комина на действуващ вулкан!
— Така предполагам — каза професорът усмихнат. — И това е голямо щастие за нас!
Голямо щастие! Дали чичо ми не е полудял? Какво означаваха неговите думи? Защо е тъй спокоен и усмихнат?
— Какво приказвате! — извиках аз. — Попаднали сме в действуващ вулкан! Злата съдба ни е хвърлила по пътя на огнетечни лави, на разтопени скали, на кипящи води и на всевъзможни еруптивни материи! Ще бъдем изхвърлени, избутани, избълвани, вдигнати във въздуха с каменни блокове, пепел и сгур, сред вихрени пламъци! А вие смятате, че това е голямо щастие за нас!
— Да — отвърна професорът, като ме изгледа над очилата си. — Защото това е единствената възможност да се върнем на повърхността на земята.