— Къде ли се намираме? — повтарях едва чуто аз.
Ханс жумеше с безразличие, а чичо ми гледаше и нищо не разбираше.
— Която и да е тази планина, на нея е доста горещичко — каза най-сетне той. — Експлозиите не престават и не си струваше трудът да се измъкваме от един кратер, за да ни цапардоса някаква скала по главата. Да слезем и ще разберем какво е положението. Освен това аз умирам от глад и жажда.
Професорът решително не беше съзерцателна натура. А пък аз бях забравил умората и глада и бях готов да остана с часове на това място, но трябваше да последвам другарите си.
Склоновете на вулкана бяха много стръмни. Подхлъзвахме се в същински ровове от пепел, заобикаляхме потоци от лава, проточили се като огнени змии. Докато слизахме надолу, аз бъбрех непрекъснато, толкова много впечатления имах, че не можех да не говоря.
— Попаднали сме в Азия, по бреговете на Индия, на малайските острови, в Океания! — виках аз. — Прекосили сме половината земно кълбо и сме стигнали на противоположната страна на Европа.
— А компасът? — възрази професорът.
— Да, наистина, компасът! — отвърнах аз смутен. — Според него ние сме вървели все на север.
— Тогава той е излъгал?
— Само ако това не е северният полюс!
— Не е полюсът, но…
Тук се криеше някаква загадка и аз не знаех какво да мисля.
Междувременно все повече наближавахме зеленината, която радваше окото. Измъчваше ме гладът и жаждата. След два часа път пред нас се откри хубава равнина, покрита с маслинени дръвчета, нарове и лозя. Те изглеждаха безстопанствени. Впрочем нуждата, в която бяхме изпаднали, не ни позволи да се замислим. С каква наслада захапахме тези сочни плодове и червени гроздове! Недалеч, под прохладната сянка на дръвчетата, сред тревата открих извор студена вода, в който освежихме лицето си и потопихме с удоволствие ръце.
Докато се наслаждавахме на почивката, едно дете изскочи от маслиновия гъсталак.
— Ето и един от обитателите на тази щастлива страна! — извиках аз.
Детето беше бедно, лошо облечено и доста хилавичко. То явно се уплаши от нашия вид. И наистина ние бяхме полуголи, брадясали и външността ни не вдъхваше никакво доверие. Приличахме на разбойници и ако тази страна не беше населена с разбойници, ние можехме да изплашим нейните жители.
В момента когато хлапето щеше да побегне, Ханс се спусна подире му и го домъкна при нас въпреки писъците и ритниците му.
Чичо ми се опита да го успокои и го запита на немски:
— Как се казва тази планина, млади приятелю?
Детето не отговори.
— Така — каза чичо ми. — Ние не се намираме в Германия.
И той повтори въпроса на английски.
Детето продължаваше да мълчи. Бях неимоверно заинтригован.
— Да не би да е нямо? — извика професорът и горд с езиковите си знания, потрети въпроса на френски. Не последва отговор.
— Тогава да опитаме италиански — додаде чичо ми. — Dove noi siamo?
— Да. Къде се намираме? — повторих аз нетърпеливо.
Детето мълчеше.
— Няма ли да отговориш най-сетне? — развика се чичо ми, който почваше да се ядосва и издърпа ушите на детето. — Come si noma questa isola?60
— Stromboli! — отвърна младото овчарче, като се измъкна от ръцете на Ханс и хукна по полето към маслиновата горичка.
Това не бе ни минало и през ума! Стромболи! Неочакваното име порази въображението ми. Намирахме се в Средиземно море, на известния в митологията Еолски архипелаг61, в древния Стронжили, острова, дето Еол държал вързани с вериги ветрове и бури. А тия синкави планини на изток бяха планинските вериги на Калабрия! А вулканът, изправен в далечината на юг, бе Етна, неукротимата Етна!
— Стромболи! Стромболи! — повтарях аз.
Чичо ми ръкомахаше и пригласяше, сякаш пеехме в хор! Какво пътешествие! Какво чудно пътешествие! Влезли през кратера на един вулкан, ние бяхме излезли от друг, намиращ се на повече от хиляда и двеста левги от Снефелс и от безплодната исландска земя, запратена нейде в края на света! Превратностите на нашето пътешествие ни бяха пренесли сред един от най-красивите земни кътове! Бяхме напуснали царството на вечните снегове, за да попаднем в страната с неувяхваща зеленина, бяхме се разделили със сивкавата мъгла на Ледения север, за да вадим лазурното небе на Сицилия!
След чудесната закуска от плодове и прясна вода ние се отправихме към пристанището на Стромболи. Решихме да не казваме как сме попаднали на острова. Суеверните италианци щяха положително да ни вземат за дяволи, изскочили от ада. Принудихме се да се представим като обикновени корабокрушенци. Това не бе толкова славно, но по-безопасно.
61
Архипелаг, разположен на югозапад от Италия. Днес е възприето наименованието Липарски острови. Б.пр.