Елизабет я прегърна.
— Благодаря ти. Извинявай, че бях толкова нетактична. Наистина трябваше да помисля. Благодаря ти, Айрин.
Когато я питаха кой е бащата на детето, Елизабет отказваше да отговори. Отначало всички се обиждаха.
— Рано или късно ще се разбере — казваха онези, които не бяха чували за Робърт. — Не може едно дете да няма баща.
Елизабет свиваше рамене и отвръщаше, че все някак ще се оправи. Тези, които знаеха за Робърт, предполагаха, че той е бащата.
— Не мога да ви кажа, тайна е — казваше им Елизабет.
Раздразнението им постепенно утихна, както й интересът им. Имаха си свои грижи и щом Елизабет бе решила да постъпи глупаво, това си беше изцяло нейна работа. Така че опазването на тайната се оказа възможно, точно както беше смятала. Хорското любопитство в крайна сметка беше победено от безразличието, или казано по-меко, всеки имаше право сам да управлява живота си.
Елизабет трябваше да се срещне с майка си в събота вечерта. Сутринта довърши четенето на последната от тетрадките на дядо си, преведени с тънкия като паяжина почерк на Боб. Записките бяха извънредно подробни. Имаше дълго описание на времето, в което са били погребани под земята с Джак Файърбрейс, и на разговорите, които са водили.
Елизабет беше особено поразена от един пасаж, преведен малко неясно от Боб, в който си бяха говорили за децата, които щяха да имат след войната. Този епизод завършваше с думите: „Казах му, че ще имам деца вместо него“. Много по-ясен беше откъсът, в който Стивън разказваше за любовта на Джак към сина му Джон.
След като прочете всички тетрадки, както и още две-три книги за войната, Елизабет най-накрая успя да си представи какво е било. Жан, или grand-mère16, както я знаеше Елизабет, се появяваше няколко пъти накрая, макар от написаното да не ставаше ясно какво е изпитвал Стивън към нея. В превода на Боб тя най-често беше описана с безличната дума „мила“, а от време на време и с „нежна“. Това не беше езикът на страстта.
Елизабет направи някои изчисления на лист хартия. Баба й беше родена през 1878 година. Майка й беше родена… не беше сигурна на колко точно години е майка й. Между шейсет и пет и седемдесет. Елизабет беше родена през 1940 година. Нещо не й излизаха сметките, макар вероятно причината да беше в собствените й математически способности.
Облече се и се гримира старателно за вечерта. Оправи апартамента си, наля си питие и зачака майка си. Застана пред камината и нареди предметите на полицата: два свещника, покана, пощенска картичка и токата от колан, която беше изчистила и лъснала и която сега блестеше така ярко, както сигурно когато е била отлята._ Gott mit uns._
Когато Франсоаз пристигна, тя отвори една наполовина пълна бутилка с шампанско.
— Какво празнуваме? — попита майка й и се усмихна, вдигнала чаша.
— Всичко. Пролетта. Теб. Мен. — Оказа се, че новината е по-трудна за съобщаване, отколкото беше очаквала.
Ресторантът, който бе избрала, й беше препоръчан от приятел на Робърт. Беше малко тъмно заведение на „Бромптън Роуд“, специализирано в кухня от Северна Франция. Имаше канапета, покрити с ален плюш, и кафяви опушени стени с маслени картини, изобразяващи нормандски рибарски пристанища. Елизабет беше разочарована, когато влезе. Беше очаквала нещо по-ведро, с шумна клиентела, подходяща за вечер с добри новини.
Разгледаха менюто, докато сервитьорът барабанеше с химикалката по тефтера си. Франсоаз си поръча артишок и морски език с винен сос, а Елизабет гъби за предястие и говеждо филе. Поръча и скъпо вино, „Жерве Шамбертан“, но не бе сигурна дали е бяло или червено. И двете пиха джин с тоник, докато чакаха. Елизабет умираше за цигара.
— Напълно ли ги отказа вече? — попита Франсоаз, като забеляза нервните ръце на дъщеря си.
— Напълно. Нито една цигара на ден — усмихна се Елизабет.
— И напълня ли след това?
— Аз… мисля, че малко.
Пристигна сервитьорът с първото ястие.
— За вас, госпожо. Артишок. А за вас гъби. Коя от вас, дами, би искала да опита виното?
Когато най-накрая ги остави и те започнаха да се хранят, Елизабет каза с неудобство:
— Струва ми се, че съм напълняла малко, но не защото отказах цигарите. А защото очаквам бебе. — И мобилизира силите си за реакцията.
Франсоаз я хвана за ръката.
— Браво. Щастлива съм.
— Мислех, че ще се ядосаш — отвърна през сълзи Елизабет. — Нали разбираш… защото не съм омъжена.