Други мърмореха недоволно, докато комендантът продължаваше да чете. Стигна до мястото, в което се говореше за формалностите по траура, който щеше да бъде съблюдаван в колонията. В неделя губернаторът щеше да предвожда процесия от държавни служители, свещеници и други лица от администрацията, желаещи да участват в нея. В черквата щеше да бъде отслужена заупокойна молитва. Освен това, от неделя до вторник, всички магазинчета и работилници щяха да бъдат затворени и всяка обществена дейност прекратена.
Мърморенето около Дейвид престана, тъй като осъдените едва прикриваха радостта си, когато чуха последната част на прокламацията. Капитанът разпусна събранието и Дейвид се върна към строежа, следван от работниците си. Те говореха и се смееха, но настроението на Дейвид беше обратно на тяхното. Вместо да има само един неделен ден за убиване на времето, пред него стоеше перспективата за цели три дни без работа.
На следващия ден, събота, времето продължаваше да бъде студено и ясно, слънцето грееше ярко, но без да дава топлина. И още в самото начало на дългия период на бездействие, което така много го плашеше, Дейвид прегледа целия строителен обект, но не можа да намери нищо за работа.
Някои от общите работници най-сетне бяха разбрали, че тежкият труд кара времето да минава по-бързо и бяха работили усилено предишния следобед, за да запълнят часовете преди началото на трите им свободни дни. Огромни количества дървен материали каменни плочи бяха подредени по местата за дърводелците и зидарите, а коритата бяха пълни с вар и пясък, готови да бъдат забъркани на хоросан.
Тъй като не беше в състояние да измисли какво друго да прави, Дейвид тръгна към единия край на селото и се спусна надолу по пътя, който водеше на запад. Цялата колония беше спряла да работи и пътят беше напълно безлюден. Оградена от двете страни с открита гора и малки ферми зад нея, пътеката се извиваше по нанагорнище, стигайки до хълма, за който Дейвид беше чувал, че се казва Проспект хил.
Пресичайки билото на хълма, Дейвид се огледа наоколо, сетне внезапно спря. Втренчено гледаше пейзажа, обзет от чувство на изумление. Докато беше пътувал по строежите в Англия, беше виждал тресавищата и големите плодородни равнини в Йоркшиър, но тук те щяха направо да се губят. Пред очите му се разкри безбрежна по обхват панорама от хълмисти възвишения, които се диплеха далеч към река Непиън, а голямата тревиста долина лежеше на фона на обвитите в мъгла Сини планини, които се извисяваха на хоризонта на мили разстояние в далечината.
С изолирани една от друга ферми и стада овце, разпръснати по хълмовете, пейзажът беше внушителен. Въпреки че по мащаби беше необятен, Дейвид знаеше, че този пейзаж само загатваше за онова, което се простираше отвъд Сините планини. Той бе чувал за Батхърст, село, което лежеше на запад от планините в огромна равнина с пасбища, голяма част от които си оставаха неизползувани, въпреки че там имаше овцевъдни стопанства, обхващащи десетки хиляди акри6 земя около тях.
Но и дори погледната в цялата си необятност равнината Батхърст само намекваше за това, което се простираше отвъд нея. На запад от Батхърст се намираше Пустошта — огромна, тайнствена област, все още неизследвана. Дейвид бе чувал за хората, които са ходили там, но те бяха малцина. Върху картите, това място с размерите на море стоеше празно. Сведенията за Пустошта бяха оскъдни и на тях не можеше да се разчита, те представляваха плетеница от дочути от тук от там неща, смесени с голяма доза предположения и най-невероятни измислици.
Но имаше едно нещо, което беше абсолютно сигурно — Пустошта беше конкретна реалност, нея просто я имаше. Когато Дейвид за първи път чу за Пустошта, това не му говореше почти нищо. Изпълнен с безразличие и погълнат от мъката си, цялата му енергия бе съсредоточена главно върху работата. Ала сега, когато бе застанал пред тази гледка, изведнъж се оказа, че Пустошта има жизненоважно значение за него. Застанал на Проспект хил, обърнал поглед на запад, той се намираше на кръстопътя на своя живот.
Бе обзет от чувство, непознато му досега. В деня, в който се бе отправил за Парамата, бе имал някакво предчувствие, предизвикало дълбокото блаженство, което бе изпитал, докато ходеше край реката тогава, но не бе могъл да разбере каква е причината за особеното му настроение.
На заобиколената от дървета горска поляна близо до гората, където нищо не говореше, че на малко разстояние от това място имаше хора, той бе намерил блаженството в самота, необезпокоявана от никого. Това бе продължило само няколко минути, но отвъд планините от него имаше достатъчно, за да запълни цял един човешки живот. В Пустошта той би могъл да започне нов живот, да се откъсне от всичко случило се с него и да остави мъката и агонията зад себе си.